Петер Жолдош - Задачата

— Ти… ти, Жил… ти си причината за всичко. С отпуснати ръце Жил застана пред Сид.

— Хайде, Сид, удряй! Да, аз съм причината за всичко и за това, че живееш и ломотиш дивотии. Зная, не ме прекъсвай, не си искал този живот. Аз също. Този живот е само средство, твърде неудобно, но необходимо за изпълнение на Задачата. Хайде, удряй, щом ти доставя удоволствие! Ако Задачата не съществува, всичко е безсмислено, спокойно можеш да ме пребиеш или по-добре с лазерния пистолет… Донеси го! Ще си разчистиш сметките с нас. Ще взривиш „Галатея“ и ще унищожиш народа на ловците! Защо не? Способен си, способен си на всичко! Но проумей най на края — а ако не проумяваш, вина имам аз, — че никакво унищожение не може да те откъсне от мислите ти, които аз заложих в теб. Мен ще убиеш, но мисълта ще продължи да живее в теб! Ако ме удариш, намерението, което задвижва мускула, е било мое, родило се е в мен и е намерило живот у теб! Не можеш ли да разбереш? Или ще свършим всичко докрай, или още днес, още сега, тук, веднага ще се избием един-друг!

Задушаваше се, но мислите продължаваха да напират отвътре. Ако Еди излезе като Максим, тежко му. Нужна му е помощ да държат здраво Сид, но тъкмо затова превъплъщението ще бъде трудно. Еди ще стане умен, по-умен от мен. Естествено, това е невъзможно. Но трябва да знае повече и най-важното да е по-смел, по-решителен, а не размишляващ като мен или груб като Сид. Ще бъде съвършен и съвършеният му разум ще господства над необуздания Хаим. Ре е прав, това не е право, а закон. А законът изисква заповеди, твърди, безмилостни заповеди, и хора, които да им се подчиняват. Поразен, забеляза, че за пръв път в живота си разбира Норман.

Сид бе притихнал, кафявите очи на Тиак тъжно и страхливо гледаха Жил.

— Пак бях глупав, Жил! Не се сърдете… Струва ми се, че не е нужно да обяснявам… Еор отново бе седнал до Ре.

— Не, Сид! — изведнъж изрекоха Максимови, а Еор добави:

— Ние всичко разбираме, дори и тогава, когато мислиш, че… И аз напразно съм…

— Не се оправдавай — озъби се Сид, — че на края всички ще станем толкова невинни и разумни, че ей сега ще се хванем за ръчичка и ще запеем…

Сид се затъркаля в тревата, протегна се и извика на приближаващия робот:

— Ваня, ела тук!

Сид никога нямаше да се сети да яде като другите, но извика Ваня, за да скрие тоя толкова срамен недъг. Жил оцени по достойнство печалното му усилие, но знаеше, че с това няма да промени решението си. Еди, съвършеният Еди, ще господства над тях, все едно дали искат или не.

Като слизаше надолу по стълбите, Жил чувствуваше, че е все по-безнадеждно да го открие. Това, че долният въздушен шлюз бе затворен, не означаваше, че Еди е в „Галатея“. Автоматиката бе включена така, че въздушният шлюз сам да се затвори след няколко минути. Но това не бе оставило следа дори и в контролната памет. Но къде бе изчезнал и защо?Снощи, като всеки друг път след вечеря, Еди влезе в библиотеката. А тя е тясна и може да се ползва само от един човек. Бяха се договорили вече да влиза в нея винаги Еди. През деня той нямаше толкова работа като Максимови или Сид. Еди искаше да знае повече от всички, но затова разговаряха само веднъж с Жил на четири очи. „Не искам да ви оскърбя, но ти разбираш, Жил!“ — Гласът му бе съзаклятнически. Да, Еди бе съвършен, точно такъв, какъвто си го представяше, дори по-добър. Седмици наред отлагаше под различни предлози изготвянето на репрограмата. Максимови бяха напразно нетърпеливи, не можеха да докажат доколко възраженията им бяха мотивирани. Когато най-после им разреши да отидат за Хаим, знаеше, че появата на Еди означава нов период. Хаим пристигна на собствените си крака, дори не бе получил успокоително. Беше див и жаден за приключения. Отсъствието на Еор и брат му, а после и странното им посещение го развълнува много. На Еор бе достатъчно да му каже, че може да дойде с тях да види къде ходят, какво правят, и Хаим бе готов, дори и да трепереше после от страх в асансьора на „Галатея“. Любопитството му бе надвило страха. Стресна се едва когато го пъхнаха под полукълбото на консоциатора, но Ре го успокои, че така правят и те. — Защо?

Това бе последният въпрос на Хаим. Еди ги безпокоеше със съвсем други въпроси, но то бе само през първите дни. Невероятно бързо се информираше и приспособяваше. Жил съжаляваше, че освен него никой не е наясно защо е така; репрограмата на Еди доказваше най-съвършеното дело през живота му. Жил бе помислил да направи Еди хитър, ако е нужно да може да дозира обичта си, възприятията, въодушевлението си просто като негодувание или разсърденост… „А повярвай, Жил — каза веднъж Еди, — в действителност нямам чувства. Еднакво се смея на самодоволните Максимови, на упорството на Сид и на твоето безпокойство. В същност само едно нещо ми се струва сериозно, но трябва да помисля още…“ „Разбира се, Задачата“ — каза Жил и Еди усмихнат кимна. Към съвършенството спадаха и мимиките му, които бяха най-близо до тези на земните хора. „Целта е ясна, Жил — сега вече не се усмихваше, а се смееше, — само средствата и методите… А тук вече и ти не можеш да помогнеш!“