Петер Жолдош - Задачата

Жил имаше в спринцовката си само една доза успокоително. Разделена на две тя бе недостатъчна. Ре се зъбеше гневно, а Еор трепереше от страх. Наистина неуверено, но бяха способни да ходят и все пак не тръгваха. Сид напразно ги викаше. Преди да се осъзнаят, Жил отново се намърда в храстите. Поради ретроградната амнезия нямаше да си спомнят нито за него, нито за станалото. Бяха силно смутени и объркани. Но ако видеха У му, щеше да стане още по-лошо.

Сид хвана ръката на Еор и кротко го задърпа след себе си.

— Хайде, Еор! — Не знаеше дали си спомнят за Уму или и това вече бе в плен на амнезията. — Хайде — продължаваше той, — ще те заведа там, където…

Еор издърпа ръката си.

— Не искам!

Еор плъзна дланта си по лицето, като че ли по него имаше паяжини. Ре се бе хванал за главата и явно се бореше с необяснимото замъгляване.

— Къде ми е копието? Къде? Тиак… копието ми! Хвърлих ли го?

Жил се сети, че каквото и съществование да очаква двете личности на Максим, сега за последен път вижда Еор и Ре. Никога вече те нямаше да се завърнат при племето.

Сид отново пристъпи към Еор, протегна се към него, но ръката му застина.

— Къде ми е копието? Тиак, къде е копието ми? — повтаряше Ре все по-гневно.

Сид бавно извърна глава, Жил видя, че гледа на какво разстояние от него е копието на Ре, бавно заотстъпва. Еор го зяпаше глупаво, но не мръдна.

— Къде ми е копието? — започна отново Ре. — Къде…

— Идиотска история, няма друга възможност — изговори на земен език Сид, — отправяй ги, Жил…

Като чу странната реч, Ре се хвана за главата и запристъпва към Сид с нерешително свита за удар ръка. Жил натисна игличката на пистолета и двете същества със сгърчени напред рамене се строполиха на земята. „Поход на смъртта“ — помисли си Жил, когато тръгнаха към „Галатея“.

Сид тихомълком се движеше след Жил. Едва след като се качиха в лифта, продума:

— Надявам се, че от повече няма да имаме нужда. Тези ни стигат.

Жил кимна с глава, с прехапани устни се втренчи в ъгъла на асансьора, откъдето с безумни погледи и треперещи от страх тела ги гледаха някогашните им съплеменници.

— Ние така мислим — продължи Еор, — в края на краищата е все едно дали ще получим Норман или Еди. Няма да съжаляваме, ако създадем още един Максим, но така действително ще усложним нещата. Наистина по-добре ще можем да учим…

— Същината е тая — взе думата Ре, — че на всяка цена се нуждаем от още един човек за двигателите. Ако ти, Жил, приемаш да помагаш на Сид в навигационната работа, ще запълним още една част от дейността на Норман.

Разговаряха еднакво приятно, със спокоен тембър, никога не избързваха,никога не станаха нетърпеливи. Ре не се бе срамувал никога толкова, че някога поради характера си бе получил от племето прякора Дивия, който и сега трябваше да носи. „Проблемът Максим“ се разреши в множествено число, с което всички техни действия и мисли бяха измерени и това ни най-малко не ги смущаваше.

— Значи, мислите — каза Жил, — че трябва да бъде Еди, но с наклонности към механиката?

— Да! — кимнаха заедно Максимови.

След това Еор продължи:

— Признаваме, че и ние мислим, че с възпроизвеждането на Норман ще имаме трудности. По отношение на Еди, доколкото знам, обичаме го всички, обичали са го… как да кажа… някога тези около него. И, естествено, и ние.

Жил бе доволен. През изминалите седмици успяха да създадат такова равновесие, в реализацията на което, докато не възникна действително, никога не бе вярвал. Процесът на обучение ставаше все по-усилен и постепенно поглъщаше особеностите на характерите им. По-нататъшното им развитие практически бе безкрайно, но, от друга страна, знаеха точно и границите на лудостта. Разговаряха за нея, назоваваха я с име. От създадените астронавти емоциите дразнеха най-много Сид, Максимови нямаха подобни грижи. И Сид говореше по-малко, когато работеше повече, но за спорове бе винаги готов. Жил много пъти размишляваше за едновремешната им работа в клиниката на Биънс, за нивото на техните познания, когато се занимаваха с планиране на такива дребни подробности по техническите условия на този сложен процес. Защо Сид не наследи нищо от неговото безпокойство, от неговия страх? Защо е посмел и по-решителен? Защо смъртта и възраждането на Уму, Тиак, Еор и Ре са определени, въпреки че показват неритмични периоди?… Или предстоят такива? Но и това не може да се определи. Мирните периоди се прекъсваха от тежки дни. В такива моменти Сид се затваряше в кабината, а Жил в библиотеката и се опитваше да чете. Максимови постъпваха по друг начин — когато за пръв път напуснаха „Галатея“, Жил си помисли,че всичко рухна. Максимови имаха инфрапистолет и обясниха ясно не само защо са го взели, но и че ако Жил продължава да се противи, ще получи инфрадоза. Казаха, че заминават, но ще се върнат. „Разбери, Жил, така е най-добре за всички! Мислиш, че не си блъскахме главите, докато решим ли? Опитай се да приемеш реалността!“