Петер Жолдош - Задачата

— Големината на греблата е колкото самите тях! Погледни колко са сръчни само, с каква чудесна техника боравят. Няма да правим друг запис, този е достатъчен! Отиваме там!

— Жил, не ми отвърна за доказателството?

— Не мислех, че си стигнал чак дотам, че до тази степен… че толкова много… — опита се да продължи и после избухна:

— Глупаво животно! С чий мозък мислиш? С чий език ме питаш „къде е доказателството“? Аз и ти сме доказателството! Да, ти и аз, заедно с мен! Това, което ние отстояваме… И това, което сгрешихме с Уму и Тиак!

Седяха един срещу друг с почти допрени лица. След това Жил пристъпи назад, въздъхна и махна с ръка.

— Остави ме на мира, Сид! Нека не се обиждаме повече. Ти виждаш само различията, това те дразни. Но колкото повече се гневиш, толкова по-ясно виждам, че сме едни и същи. Ревем в огледало… Ти и аз… Аз и ти… Дори и ако Уму и Тиак не бяха полубратя…

— Тогава защо не те е страх?

— Не зная. Но ще се погрижа — посочи към екрана — онези никога да не узнаят какво е страх. Няма да получат тази репрограма, която вече, ти добре каза, е „измърсена“ от унищожението на Уму, на Тиак, на Максимови и лудостта на Еди. Ще им дам истинска репрограма.

Сид се приготви да каже нещо, но преглътна, излезе от командната зала и завика по коридора:

— Ако наистина си огледало, може би няма да те обидя, ако ти кажа, че си луд! Луд! Луд! Луд!

Същия ден вечерта наследеният инстинкт на Уму разтревожи съня му с един осезаем страх, че нещо не е в ред, с един пристигащ отвъд границата на човешкото съзнание сигнал, който бе способен да проникне през шума на климатичната инсталация. Това бе необяснимото чувство, че Сид го няма в кабината.

Щом се отърси от съня, Жил веднага се сети къде може да бъде. Когато блъсна вратата на хангара, където бе Восп, която за щастие отвътре можеше да се затваря само чрез централното командуване, Сид вече свършваше с предохранителите на мотора. С клещи в ръце той слезе по опряната на машината стълба. Жил знаеше точно, че бе слязъл, защото сега следваше арматурното табло, а в кабината на Восп можеше да се проникне само отдолу. Заливът бе далеч. Само десетките хиляди коня на Воспа, по-бърз от звука, можеха да им помогнат да стигнат до залива. Хвана го за краката и го събори от стълбата. Когато се строполи, Сид дори и не опита да се изправи, сключи двете си ръце на главата и така търпя ударите. Започна да скимти. Всичката горчивина и страх на някогашния Тиак се възродиха в този глас и отвращението, смесено със съжаление, парализира краката му по-скоро, отколкото логиката: ако го убие, ще остане сам. Сид бе късал предохранителите и ги бе хвърлял, затова сега Жил трябваше един по един да ги търси по ъглите на хангара. След един час му помогна и Сид, като все още скимтеше и лазеше по пода.

Жил изпитваше болезнен страх от риска и тъй като все пак не можеше да го избегне, се стараеше да го намали до минимум. С машините система „Восп“ бе летял много отдавна. При нормални обстоятелства на научните сътрудници рядко се налагаше да карат Восп. Подготовката на Жил за извършване на космически задачи бе като на всеки пилот, но щом като корабът се приземи на повърхността на някоя планета, на екипажа не му остава нищо друго, освен да изпълнява изследователските си задължения. Двадесет дни се упражняваха със Сид да управляват Воспа и в периодите на почивка с вълнение се наблюдаваха на запис. Сондата обикаляше по неизменната си орбита и всеки шестдесет и пет минути даваше сигнал за живота в залива. Жил гледаше как вкарваха лодките във водата, виждаше построените на брега колиби, тръгващите към гората и връщащите се от нея с плячка ловци. Бяха силни, богати и навярно, мислеше си Жил, щастливи. Двадесет дни не можа да види нито едно движение, което да говореше за страх. Заобича ги и се възхищаваше от тях.

Сид започна да говори по-малко, но нито веднъж не възрази. Понякога страхът проблясваше в кафявите му очи, тогава Жил се извръщаше и се правеше, че не забелязва. Когато Сид започна да управлява Восп уверено като Жил и нямаше какво повече да усъвършенства и по най-сложните операции, Жил даде два дни пълна почивка. Дори и да предоставяха през голяма част от пътя управлението на кораба на робота-пилот, само по себе си това бе уморително начинание. Никога не бяха работили толкова дълго време заедно с Жил и се страхуваше как Уму и Тиак ще издържат. Отначало мислеше да се приземят близо до залива и чак на другия ден да започнат работа, но се отказа. Да се търси място за кацане през нощта в непривичната кабинка на пилота, това наистина бе необмислено и прибързано. Жалеше всяка минута до момента, когато щеше да застане срещу този, който щеше да се събуди от упойката и щеше да започне нов живот.