Петер Жолдош - Задачата

Жил не отвърна. Може би щеше да бъде по-лесно, ако унищожи Сид, но се страхуваше от самотата. Това съвсем изменяше нещата. Един от симптомите за промяна на програмата? Но чувствуваше паметта си безпогрешна, бе способен да мисли, както преди. Или същността на промяната бе именно в невъзможността да възприеме самата промяна?

Четвъртия ден бе вече толкова уморен, че когато Ваня донесе месото, заля с кървавия сос фотьойла. А по-рано стриктно следеше поне в командната зала да приучи Тиак и Уму към някои основни правила на хигиената. Сложната лентова система на течности с различна температура напомни на Жил за дръзка творба от моден художествен стил. Дръзка? Нова? Преди сто и петдесет години гледах такова нещо…

Не довърши мислите си. Сондата се приближаваше към бряг и Жил остана да стои неподвижен с месото в ръка. В края на екрана един голям залив се вдълбаваше в сушата и по него се забелязваше движение — живот. Преди да отклони очи от неразгаданите още движения, натисна копчето за снимане. Вградената в сондата камера за по-малко от две минути засне залива, но после Жил отново и отново щеше да превърта заснетото. Сондата обикаляше планетата за малко повече от шестдесет минути. Разбира се, ако искаше да наблюдава отново същия залив, трябваше да измени орбитата.

— Сид — извика Жил, — ела да видиш! Ако гледах през микроскоп, нямаше да се учудя, мислеше си Жил, диатомовите водорасли имат същата совалковидна форма.

— Делфини или акули? — запита зад гърба му Сид.

— Тези са по-бавни!

— Казвам ти, че са делфини — промърмори сърдито Сид. — Що се отнася до тях, може да са по-разумни от нашите любими братя,но все пак са делфини. Да не би да искаш с тях да се приберем на Земята? — Жил блъсна нетърпеливо ръчката за приближаване на картината. Тя се размаза във всички посоки, като че ли падаше с голяма скорост към водата на залива. Автоматиката реагира с червена светлина на грубото вмешателство, докато постепенно точките на екрана се наместиха. Отново се показа заливът — по-точно, една част от него — и върху него лодките. С главозамайваща скорост — със скоростта на сондата — падаха към дъното на екрана. Това продължи не повече от пет секунди, след това пясъчният бряг, хълмове, гори,скали започнаха да се плъзгат. Жил превключи сондата на фиксиращо снимане.

— Коригирай орбитата на сондата, Сид! Ще чакам повторение!

— Излишно е! Любувай се на делфините!

— И това, което видя ли, не те убеди?

— Не искам да се убеждавам. Досега на тази планета аз бях най-съвършеното живо същество.

— А сега, изглежда, си най-низшето.

— Не разбираш ли?! — закрещя Сид. — Какво искаш да правиш с тях? Не виждаш ли, че са други, различни от нас…

— По-развити са!

— И какво печелим от това?

— Не мога да отговоря на такава глупост. Нор ако умишлено сгрешиш корекцията на орбитата на сондата, заклевам се, ще те убия! Какво правиш?!

Сид дръпна ръката си от командното табло и смутено замига.

— Нищо добро не предвещава това. Моля те, Жил, поне един път ме изслушай! Ще направя корекцията, както трябва, наблюдавай ги, колкото искаш, но не ги води тук! Не мога да обясня и не разбирам защо ти не чувстваш, че това ще ни донесе само неприятности.

— Но от какво се страхуваш?

— Не зная, но ме е страх. Ти не го ли разбираш?

— Не.

Сид се обърна и продължи да изчислява корекцията, мълчаха.

— Хайде, ела — въздъхна облекчено Жил. — Тук са! Гледай!

Опита се колкото може да увеличи първата част на записа. По страните на водорасловите клетници се появиха тънки пръчици, по три на всяка страна, не една срещу друга, а стъпаловидно.

— Нито един вид животно няма такава система плавници. Тези са гребци. Гребат, както ние нашите канута. — Във вътрешността на водорасловите клетки по-тъмните точки следваха движението на пръчиците в правилен, добре синхронизиран ритъм. Жил обясняваше с растящо въодушевление: — Виждаш ли, сондата работи с инфрачервена камера. Точките са по-топли, отколкото пръчиците, значи, това са хора.

— Не ме убеждавай, по-рано от теб го разбрах. — Гласът на Сид звучеше кухо. — Делфиновите бръщолевения ги измислих нарочно. Ти ми кажи къде е доказателството, че няма да ни донесат неприятности.

Картината подскочи, бяха стигнали дотам, където Жил я бе увеличил рязко.

Жил включи на десеторно увеличение. Като упоени мравки точките се залюляха към средата на екрана. След това се появи лодка, съвсем отблизо. Жил фиксира картината, с жадни очи поглъщаше подробностите, после отново я повтори. Греблата се вдигаха от водата и замръзваха във въздуха.