Петер Жолдош - Задачата

Разбира се, но не така.

Опе ненадейно изпусна висящата на края на мрежата тежест и пробитият камък се удари в лодката. Гняв обзе Аро. Без да се замисли, че може да изплаши още повече рибата, пляскайки, издърпа греблото от водата. Един удар по гърба ще го научи, че тишината е първият закон на рибаря. Но случайността поиска Опе никога да не получи този урок.

От звуковата детонация при спирането на Восп морето се развълнува още повече и повдигнатото от ръката на Аро гребло се разклати, следвайки ритъма на разтрепераните от страха мускули. Вихър? Той, Аро, който двадесет и две години вече познава всички бури, първият им и почти незабележим знак… Не, не може да бъде. Дори и старците, които са вече като малки стенещи деца, не си спомнят да е имало гръмотевици в това годишно време! Не, това не бе вихър. Чувствуваше, че това бе друг гръм, по-страшен, не, носещ успокояващото затихване. „Остро свистене прониза облаците, небето пищи, облаците охкат — помисли си ужасен Аро. — Всички гледат към мен, чакат да им кажа нещо, винаги аз съм бил този, който ги е водил, винаги съм им обяснявал, дори и това, което не съм разбирал. Но сега имам чувството, че това пищящо небе е самата смърт. Ще умрем, но преди това ще изпитаме докрай целия този ужас.“

Приближава се! Все по-близо е!

Гърлото му се сви, хрипкаво пое въздух, за да се откъснат от него първите вопли на ужас.Тогава пищенето отведнъж спря. Ударите на кръвта в ушите му отмерваха продължителността на тишината и трепереха да не би да настъпи отново необяснимият ужас. Пищене и гръм!

Изведнъж тишината се разтвори във вечността си и само плисъкът на вълните по лодката я нарушаваше.

Грон подуши с носа си — във внезапната тишина това прозвуча като надуване на рог — и Аро отново пое въздух, за да продума, за да каже на края нещо, за да сподави непонятния ужас от изминалите минути.

— Аз… — започна той, но продължението заседна в гърлото му.

Облаците засвистяха също като северния вятър в гората, когато студените зъби на вълка се впиваха до кости в месото на човека. Но истинският, неописуемият ужас едва сега започваше. Неа първа се хвърли по очи в дъното на лодката. Лицето й се заби в мятащата се още риба. Миг след това всичките налягаха с викове на страх, които скоро бяха заглушени от все по-силното свистене.

Впоследствие никой от тях не си спомняше как на сто и петдесет метра от водата според набелязаната програма Сид отново включи двигателите на Восп.

— Мисля, че не съм изпуснал нищо. Не беше леко, но сега с вас ще бъде много по-добре.

Жил замлъкна, почиваше си. Повече от два часа говореше, без да прекъсне. Другият го прекъсваше понякога с кратки въпроси. Той бе сто и деветдесет сантиметра, двадесет и две годишен, с тяло на атлет и почиваше в креслото, като че ли цял живот бе седял в него. Челото му бе изпъкнало, очите му сиви. Отново се сети за първата минута след пробуждането. Отвори очите си, разгледа подробно цялата командна зала, повдигна главата си, за да види дали консоциаторът е на мястото си, след това слабо се усмихна: „Разбирам всичко, само не мога да проумея как аз и ти, космата маймуно, попаднахме изведнъж тук, ако не предположа, че си летял с Восп заради нас. Защото сега вече знам, това бе само гласът на Восп.“ Косматата маймуна не се обади. Тя бе действителност, факт, от който следваше, че още не бе опитал да говори на собствения си език. Ако отговори, значи, тя, косматата маймуна, е решението. Ако не, тогава е незначително, второстепенно лице, с което не си заслужава да се занимава. Значи, програмата бе довела в „Галатея“ само това живо същество, а кога,как,вече не е важно. Значи, той е човек! А аз? Космата маймуна? Почакай! Напразно си толкова умен. Всичко, постигнато досега, е мое дело! И ти трябва да благодариш на мен за тази твоя дяволски остра логика!

Проговори тихо и спокойно, избягвайки и най-малкия знак на въодушевление и радост, искаше да покаже на този, другия, какво представлява косматата маймуна, която бе измислила и осъществила всичко това! Естествено, говореше без усилие, както някога в института, когато главозамая него, първия асистент на Биънс, и заяждащите се умници, вечно спасяващи света. За няколко минути успяваше да ги обработи с дълги и елегантни паузи. Първото разбираха, на второто се спотайваха и оставаха така до края. Но сивите очи продължаваха да се интересуват, а учтивата усмивка оставаше неизменно една и съща. Още повече усили темпото, колкото можеше да издържи, докато на края зад изреченията проблесна мисълта, че е направил от себе си един луд. Той знае това, и то толкова добре, колкото аз. Как не му дойде на ум по-рано тази вбесяващо проста истина? „Как се казваш?“ — запелтечи, излизайки изцяло от ролята си. Учтивата усмивка се разтегли още повече и позволи на безупречния ред бели зъби да се открие. „Мат“. Повтори го още два пъти, за да го чуе по-добре. Това бе ужасно обидно, въпреки че той навярно не мислеше така. „Мат, М-а-т. Но, моля те, продължи! Това, което говориш, е адски интересно.“ Отпусна се, сега вече не искаше да го побеждава, а да се добере по-близо до него. В края на краищата и аз съм същият, съвършен, без всякакъв ретуш. Ненормална история, но не чак толкова неприятна, ако човек може да разговаря със себе си. Изведнъж се превърна в по-малкото си дете, което много обичаше. Искаше да му даде всичко, с което бе по-богат, заради капризите на случайността, заради това, че отдавна живееше тук, в „Галатея“, в тялото на Уму. Сети се за регресионната фаза и започна да се безпокои. „Няма да има“ — осведоми го Мат. „Как така няма да има? Защо? — Със собствения си спокоен, наставнически глас започна да обяснява: — Неправилно сме мислили, че регресионната фаза се изменя заедно с трансплантираната личност. Зависи от самата личност. Ако тя знае за регресионната фаза, може да я контролира.“ На езика му бе да каже: „И аз знаех и все пак“ — но преглътна. Не е важно дали той знае за нея. Но Мат извика: „Защо — и леко се усмихна, — ти не успя ли да се измъкнеш?“ „Как не! Сам знаеш, че човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. Длъжен бях да се интересувам, ако ти, ако при теб…“ Въпреки климатичната инсталация започна да се поти. „Да оставим това. На всяка цена, каквото и да почувствуваш, Мат, кажи веднага, да, веднага! Ще продължа оттам, откъдето…“ — продължи. Като че ли носеше тежък камък в съня си по някакъв безкраен път, а пътят ставаше все по-безнадежден и камъкът все по-тежък. Разказа за всички свои безпокойства и несполуки, говори за Сид, Еди, за хеликоптера, за гибелта на Максимови, за това, как са намерили залива и са ги докарали с Восп.