Петер Жолдош - Задачата

Повика асансьора. Той бе зает, после спря на етажа на жилищните кабинки. Отново го повика, но напразно. Явно Мат го бе блокирал, лифтът не мърдаше. Нищо, ще слезе по стълбите.

На извивката на третия етаж Мат застана срещу него с вдигнат към гърдите му лъчев пистолет.

— Съжалявам, Жил, такъв трябваше да бъде краят. Ти сам знаеш.

— Много можем да ви помогнем още, и аз, и Сид…

— Сид вече не може. Уверявам те, че дори и не усети какво стана с него. Бих искал и с теб така… Жалко, че слезе.

— Чуй ме, Мат! Признавам, че ти си по-съвършен, във всичко ще ти помагам, още много информация, опит…

— Вече имам нужда само от едно, и то е теоретична ценност.

— Какво е то? На драго сърце ще ти кажа, ако, разбира се… — Докато мога да го задържа с думи, няма да има никаква опасност. Да скоча върху него е безнадеждно. Безсмислено е да проигравам. На четири метра е от мен. Дори и рефлексите му да са по-бавни от моите, пак няма да мога да го достигна. Трябва да говоря, да говоря, да му обясня, да го уверя, че съм нужен. — Има още много дребни, но съществени подробности, ще ти ги обясня, ще ти ги разясня, много по-лек ще бъде животът ни. С уредите боравя безупречно и ходя на лов с Ваня. Повярвай ми, чудесен ловец съм, няма звяр…

Жил замлъкна. Погледът на Мат излъчваше пълно безразличие и безкрайна нетърпеливост.

— Какво искаш да узнаеш? — с трептящо вълнение запита Жил.

— Не е лесно да се формулира. — Мат млъкна, очите му се отправиха към тавана на коридора, но тръбичката на лазерния пистолет не се и помръдна.

— Добре — продума отново Мат, — имал ли си някаква причина, идея, т.е. имал ли си някаква мотивация, колкото и несъществена да ти изглежда сега, заради която избра мене за първи? Дори и да е специфично съдържателна, типологическа, последица на определена възраст, или да отидем по-далеч, да е нещо неопределено, като симпатия, като чувствена мотивация…

Жил усещаше, че мускулите му се напрягат. Дори и животът му да зависи от този отговор, пак няма да издържи. Ще отнесе със себе си признанието, няма да сподели с него, че носят в себе си скрито и невъзвратимо други. Биънс също така гледаше тавана в последната минута, защото бе страхливец, и аз толкова пъти съм го виждал, че знам, не може да стори другояче. Но няма да му доставя удоволствието да го узнае. Точно така! Това ще го заболи! Аз също не обичах Биънс.

— Не — гласът на Жил трепереше, — нямах никаква мотивация. Имах две възможности. Можех да те оставя без име, без минало, да бъдеш опитен екземпляр като всички други! Спомняш си, нали, за напълно стандартизираното стадо бели мишки в института? Там принципът бе да няма мотивация, тя пречи на експеримента.

Вече не го гледаше, но лицето на Мат се сбърчи. Успя. Жил тържествуваше отвътре. Поне още веднъж ще го жегна.

— А сега не зяпай към тавана, а ме погледни в очите. Хайде!… Биънс!

Знаеше, че няма да усети никаква болка. Последното, което видя, бе проблясването на червената индикаторна лампичка.

Тази последна вечер обещаваше да бъде по-неспокойна от предишните. Още по обед бе намерил останките от хеликоптера и това му вдъхна увереност, че е на прав път. Гъсталакът с нищо не подсказваше, че всъдеходът е идвал. А когато се осмели да погледне в полуразрушената кабина и видя оглозганите до бяло от мравките кости на Ре и Еор, се успокои напълно. Цял следобед си игра да хвърля костите една по една надалеч — гневът му намираше в това голямо успокоение, — след това се опита да намести парчетата от кабината. Със счупените копия, така както ги бе вързал, и с парчетата от перките запълни две по-големи цепнатини. Така бе по-добре от всяка пещера — насам и без това ги нямаше — и по-удобно от гъстотата и бодлите на храстите, или пък на хоризонталните клони на дърветата. После разбра, че всичко бе напразно. Единствените смели посетители бяха мравките, чието присъствие не бе от най-приятните. Отново се разгневи, но бе прекалено уморен, за да започне да руши това, което бе създавал до мръкване. "Търпение, Еди — изрече гласно, — отложи за утре! По-добре да им направиш сюрприз." Отдавна бе свикнал да говори гласно този език, който освен него никой в племето не разбираше. Това несъмнено бе единственото доказателство пред самия себе си за по-високото стъпало на своето развитие. Все повече започна да пести лазерния заряд на пистолета. И сега, въпреки че и по-рано не считаше гърбавите стени на кабината за подходяща публика, Еди дълго руга на глас Жил и Сид. Руга ги на земен език, защото другият не бе способен да предаде пълно ненавистта и винаги, когато се опиташе, се оказваше безпомощен и печално замлъкваше.