Петер Жолдош - Задачата

Продължи да върви на югозапад, проклинайки гъсталака, от чиято гъстота тук на север бе отвикнал. „Ще се върна с всъдехода — реши той, — ще взема и роботите. Ще бъде лудост да се измъчвам отново, когато цялата «Галатея» стане моя.“

Ако Жълтия Убиец не бе натъпкал до спукване стомаха си, нямаше да направи грешка при скока си. Така Хаим получи с една десета част от секундата преднина пред тигъра, което му позволи да отстъпи ужасен и да приклекне сред гъстите храсти. Но Жълтия Убиец не беше гладен, той беше разгневен, задето някой бе дръзнал да смути спокойствието му. Когато тигърът скочи отново и бе във въздуха, храстите зад него избухнаха в пламъци. Жълтия Убиец не предполагаше, че си играе с живота. Той, господарят на гората, навярно не знаеше, че съществува подобно нещо, че и това е възможно. Хаим бе принуден да клекне отново и от лазерния пистолет изригна огнен вулкан. Изгори ръката си. Усети миризма на опечена кожа. Изрева от гняв и от непоносима болка в мускулите. За момент Жълтия Убиец се смути от този странен глас, от дима на изгореното и застана неподвижен. Лявата ръка на Еди висна безжизнена. Сега нямаше да може да насочи бързо и точно тежкото оръжие.

— Ела! — озъби се на тигъра. — Ела! — закрещя.

Ако тигърът скочи сега, сигурно ще попадне в обсега на лъча. И преди да скочи отгоре ми, ще бъде мъртъв. С наведена глава Жълтия Убиец продължаваше да души, а Еди със скърцащи зъби насочи към него пистолета си. На по-малко от два метра от него огънят разтопи земята, заизхвърляйки нажежени буци земя, и изгори гъсталака до върха. Жълтия Убиец се превърна в черна вонеща купчина и падна върху изпепелените храсти. Но това не можа да задоволи Еди. Отиде до него и продължи да го гори нагоре-надолу с лазерния пистолет. Тъпчеше с босите си крака парчетата горящо месо:

— На ти, на ти!… — едва изхъркваше Еди. — Това е за теб, това също!…

Продължи да тъпче, докато изнемощял се строполи на земята. Задъха се, обхвана го безгранична слабост. Съвземи се, Еди, трябва да побързаш! Изправи се и стисна пистолета. Погледът му попадна на индикатора на лазерния заряд. От главата до петите му премина ледена вълна. Настръхна целият. Стрелката на индикатора бе на едно деление от нулата. Долният въздушен шлюз…

Не, ще изчака, докато излязат от „Галатея“. Нали всеки ден излизаха навън, защо ще променят досегашните си навици? Ще излязат! Само спокойствие и предпазливост!

Откакто тръгна на път, ръката го заболя ужасно, но за щастие не му пречеше да ходи. На един от хълмовете се натъкна на яма. Буците бяха вече обрасли с трева,но и така разпозна мястото, където бяха зарити роботите. Вадили са ги, и то доста отдавна. Защо? Няма значение, после ще научи. Едно препятствие по-малко. Неочакван подарък. Благодаря, Жил, няма да ти остана непризнателен.

Следобед започна да му се вие свят. Коремът му се бе свил от глад. Като че ли имаше някаква връзка между залязващия ден и човешката сила. Все повече залиташе от храст на храст. Дръж се, Еди, още малко! Роботите бяха на шест километра от „Галатея“ или на пет? Все едно, сигурно вече е минал половината. Дори и повече. Ако минеш тези два хълма, от третия се вижда вече „Галатея“. Слънцето сигурно я осветява и повече няма да се заблудиш.

В подножието на втория хълм се спъна и падна на изгорената си ръка. Изрева от болка и дълго време лежа онемял и затворил очи. Скърцайки със зъби, се бореше с болката. Точно сега; толкова близо до целта не бива да се предава. Още един хълм и ще я види, а след още един е вече там.

Нагоре хълмът ставаше отвесен. Въпреки болката от изгорелите си длани Еди се вкопчваше като удавник о земята.

Сивата завеса на здрача нетърпеливо се спусна над земята, задържа се за миг и отстъпи на чернотата на нощта, която като разливаща се хладина заля долината. Еди не виждаше нищо, но Хаим знаеше посоката.

Още два хълма! Точно в тази посока! Не виждаше нито един храст и все пак усещаше, че всичко му е познато. Ръцете му го предпазваха от стърчащите клони. Премести лазерния пистолет на гърба си, така болеше по-малко. Мускулите му усещаха влажния хлад на нощта. Още един хълм и ще стане по-лесно. Внимавай, Еди, по-тихо, да не те чуят!

Изкачи се на върха на хълма. Седна да си почине. Усещаше сърцето си в гърлото. Спокойствие, Еди! Вече си пристигнал. Сега трябва да изчакаш да се появят звездите, светлината им ти стига. След десет минути ще се появят всички, ето най-светлите вече мигат. Ако имаш търпение, можеш да назовеш някои от тях. Не, нямам нищо общо със звездите. Никога няма да се върна сред тях, защо да ги гледам? „Галатея“ ще остане тук, за да ми служи — единствено на мен.