Петер Жолдош - Задачата

Що се отнасяше до бремето, първи Мат не издържа. Откакто бяха излетели, той работеше шестнадесет часа, а осем почиваше. След едно свое събуждане, когато намери Мат в особено добро настроение, Грон рискува да го запита. Бе още сънен и може би затова свежестта на Мат му се стори толкова неестествена. Мат се смееше и обясняваше: „Какво толкова, вие ще живеете повече. Най-малко толкова месеца повече, колкото сте спали по пътя, а може и повече, защото не се ядосвате много. Не се прави на герой, Грон, и не ми благодари. Не го правя за вас.“ Дори и ако репрограмата не беше променила искрената природа на Грон, то животът скоро го научи на простата истина: единственото нещо, което не носи неприятности, е мълчанието. Не отвърна на Мат, но много пъти след това се залавяше за думите му: „вие ще живеете повече…“ Навеки изгубеното минало! Когато се осмеляваше да си спомни за него, изпитваше страшна болка. Настоящето също бе страшно и непоносимо — особено тези минути на самота, — но истинският страх дойде от думите на Мат. Продължението! Да продължат да изпълняват т-о-в-а, да продължат да търпят установения ред. Какво ли ги чака след последната стъпка? Знаеше колко е пълно това наследство, което получи от репрограмата на Жил — с когото нямаше и намерение да се оприличава, — но и това бе достатъчно, за да го изплаши от собственото му земно бъдеще. Най-доброто, което можеше да се случи, бе да намери един подобен залив, където ловяха риба и живееха спокойно, и който никога вече нямаше да види. Може би щяха да се върнат като герои при онова човечество, което… Но тези мисли бяха тресавищна зона и Грон не се осмели да продължи не заради Мат, а заради самия себе си. Навярно и Аро бе мислил така и това за него се бе оказало фатално. Но дали трябваше да стане това? Колкото и да бе страшен, Грон винаги се връщаше в онзи първи момент. Странно, тъкмо в онова замъглено състояние бе намерил началото. Залата бе същата, само че тогава нямаше време да се страхува от стените й. Мат и Дие се бяха навели над него, а високо над тях, почти до тавана, видя вдлъбнатата вътрешност на полукълбото на консоциатора. Въпреки че съзнанието му бе неспособно да разбере присъствието на Мат и Дие, веднага долови какво значеше всичко това. Що се отнася до присъствието, с него впоследствие си имаше много проблеми и интересно, това бе състоянието, в което Мат им бе помогнал най-много, особено защото не им даваше да се отпуснат. Всички те знаеха, трябваше да знаят, че онези мисли, които чувствуваха за свои, произхождаха от едно същество, наречено Жил, много по-умно от тях. В същото време Мат държеше всеки един от тях да остане със собственото си име. Както люлееща се лодка върху вълните на силно развълнувано море, така те се лутаха между двата различни пласта на съзнанието. Това бе винаги опасно и несигурно и поради изоставената празнота — мъчително, отвратително, но желано.

Мат бе друг, не бе като тях. Те пак щяха да го забележат, дори ако не бе ги подгонил още от първата минута. Но Мат ни най-малко не се интересуваше от тяхното мнение за него. След Грон последва преобразуванието на Аро, последния — с тези думи Мат наричаше операцията и те, наследниците на Жил, се учудваха. Няколко дни по-късно Аро почувствува, че има достатъчно сила да се противопостави на волята на Мат. Никой в действителност не знаеше как двамата с Мат останаха сами. Твърде възможно бе Мат да бе уредил всичко това, за да даде урок на бунтаря Аро. Когато Аро му възрази, за пръв път в живота си загуби, а вероятно и за последен. Мат го наби и Аро три дни не излезе от кабината. Не можеше и да бъде другояче и Грон изведнъж се сети, че докато чака Дие, няма да е лошо да запълни времето с умствена гимнастика. Тогава Неа се произнесе, че за тях двамата кабината е тясна и не е склонна повече заради Аро да спи на земята. Мат не възрази и каза, че ако има свободна кабина — а такава имаше, — той няма да има нищо против кой коя ще избере, стига това да не пречи на другите. Това бе необичайно отстъпление на човека, който следеше зорко всяка тяхна минута. Не, това бе отстъпление не от самия него,а от Задачата. От З-а-д-а-ч-а-т-а.

Грон настръхна. Задачата е и негова и все пак не е! Би се освободил от нея и все пак ще й служи. Ако мисли за нея, всичко друго престава да съществува. Ако се помъчи да я изхвърли от себе си, ще загине. Ако иска да я прескочи, ще падне като спънат от въже. Не може да се измъкне от нея. Повече от година й служи там, сред чуждия и зъл гъсталак. Когато му идваше на ум, че можеха да се върнат в залива с Воспа, така както ги бяха домъкнали оттам онези двама нещастни диваци, дори не смееше да изкаже мислите си гласно. Наистина, Аро опита веднъж… Грон се замисли. Преди малко искаше да изясни нещо много важно, когато се сети за Задачата. Бе открил някаква връзка, но… Когато Задачата се загнезди в главата ни, всички ще станем такива! Ненавиждам я! Не, не бива дори да си помислям!