Петер Жолдош - Задачата

Погледна към часовника си. Дие бе излязла преди повече от двадесет минути. Всеки момент трябваше да пристигне. Въздъхна в блаженото очакване. В онзи живот, който нямаше никога вече да се върне, Грон обичаше единствено Дие, а сега се учудваше и й завиждаше, защото за нея всичко бе напълно естествено. Дие не бе получила от Мат такава нечовешки строга подготовка като четиримата мъже и все пак усещаше, че тя знае най-добре какво е тяхното задължение. Дие бе единствената, която се осмеляваше да спори с Мат, а той, усмихнат, я търпеше. А усмивката за Мат бе твърде рядко нещо. Но Дие никак не се интересуваше от нея, тя, която бе толкова мълчалива в лодката, сега остро нападаше Мат, а той…

Вдигна ръцете си и стисна юмруци. Сетих се! Това бе втората половина на мисълта, която по-рано бе забравил. Не само Мат се усмихваше понякога, но и Неа. Какво бе казал последния път Опе за Неа? Грон не се среща с Неа, нито с Аро, за да знае, че тя постоянно се смее. Естествено, Опе е непочтен. Човек никога не бива да говори така за жената на брат си, дори когато използва друг език. Но сега става дума за връзката между смеха на Неа и… Ала останалата част от мисълта му отлетя невъзвратимо. Когато отново му дойде на ум, тогава ще забрави първата. Сети се, че ако сега я продиктува в дневника или потърси в библиотеката свободна кристална клетка за запаметяване, ще я въведе в машината и вече записана, ще я измъкне и съхрани. Напразно. Какво би казал Мат, ако намери такова изречение в дневника, когато го прослушва? Ще забележи, че някой е идвал в библиотеката.

Вратата на асансьора безшумно се отвори. От падащата светлина Дие бе като тънка бронзова статуйка. Когато се запъти към Грон, чиниите върху подноса леко издрънкаха.

— Много ли чака?

— Много, но…

— Но какво? Да се върна обратно ли? Искаш да опиташ още колко може да издържиш сам ли?

— Не, просто…

Дие въздъхна и остави подноса на издадената отстрани на командния пулт лавица.

— Досега само те беше страх, но явно трябва да се примиря и с мисълта, че си потаен. Какво се е случило?

Тя бавно се завъртя, очите й се плъзнаха по апаратите.

— Приборите са в ред, значи, с теб има нещо. Не ми се сърди, но се безпокоя. Кажи ми най-после!

— Глупости!

— Искам да ги чуя!

— Ще ми се подиграеш. Дие се усмихна.

— За първи път ли?

„Ако сега я обидя, помисли си Грон, може би ще успея да я привлека пак.“

— Дие!

Стараеше се гласът му да звучи колкото се може по-оскърбително. Но Дие се сви в краката му и го загледа.

— Колкото по-късно ми кажеш, толкова по-лошо за теб. И без това ще го измъкна. Още четири часа си мой, по-точно три часа и тридесет и пет минути. Но струва ми се и това е достатъчно. Е?

— Но обещай ми, че няма да кажеш на никого. Веждите на Дие се повдигнаха.

— Това е нещо ново.

— Обещаваш ли?

— Още не знам.

— Тогава няма да ти кажа.

Косата на Дие се разпиля по коленете на Грон и той не можа да устои на изкушението да зарови пръсти в късо подстриганата й коса. Всички те знаеха от Жил, че повечето от земните жени носят по този начин косата си, и според мнението на Дие един от най-големите дарове на новия език бе думата „мода“, чието съдържание следваха и в залива, но не бяха способни да я изкажат. Косата на Дие бе копринена. Дори през панталона си усещаше гъделичкането й по коленете си. Дланта на Грон се плъзна по главата й, пръстите му се установиха зад ушите й и с върха им усещаше корените на косата й, която още преди старта подстрига с хирургическа ножица. Дие внезапно отблъсна ръката му и застана срещу него.

— Нека се изясним!

— Какво?

— Кой на кого ще готви?

— Не разбирам — излъга Грон, но се страхуваше Дие да не му се подиграе и да не разкаже на Мат, кикотейки се. По-добре да не мисли за това.

— Не че не разбираш, а не искаш да разбереш.

— Не, Дие, действително не разбирам.

— Тогава ще ти кажа, че се отвращавам, когато се правиш на глупак, а в същност не си. Първо, трябва да се изясним, аз ли ти се подмазвам, за да ми кажеш това, което не искаш, или ти на мен, за да не те разпитвам повече?

Грон се усмихна с тъпо изражение на лицето. От опит знаеше, че понякога това помага, но Дие не престана.

Стана, като котка се протегна и отметна с глава косата си. Такава беше, такава… Грон усещаше, че и езикът на Жил не може да му помогне да намери сравнението.

— Нищо, момчето ми. Ето ти храната. По-късно може и да се сетя за теб.

Още не бе извървяла и половината път до лифта, когато Грон се провикна подире й: