Петер Жолдош - Задачата

— Това е само принципна възможност. Първо, отивам в банята, но дори и след нея пак не се чувствам добре.

— Това е вярно.

— Благодаря.

— Не, имах пред вид, че е възможно по принцип да се срещаш с Неа. Аз също не съм се срещала никога с Опе.

Грон облекчено въздъхна. Вече е отвъд тази глупост и Дие е в прегръдките му. Обхвана я цялата, залюля я и започна да я утешава. Някой ден можеха да имат и дете. Добре, че в залива не се роди, и то благодарение на тайнствените треви на стариците. Щеше да бъде непоносимо, ако то бе останало там. И без това тук е толкова трудно. Разбира се, по време на полета е изключено, но пак благодарение на Мат, който получи от водораслите някакво съединение. Мат го бива за всичко. Може би Дие има право, не бива да се дразня от него. Единственият изход е да вярваме в себе си и да не мислим, защото иначе се раждат само глупости. Сега, когато бе с Дие, отново се сети за залива. Пак ще го видят, ще им покаже тогава. Не, ще им покажат, защото там ще бъдат и Дие, и Аро. Заливът ще го излекува. Пак ще ловят заедно риба.

От спомените на Жил знаеше с каква щедрост човечеството възнаграждава върналите се. А те вече са на път. Наистина, най-голяма заслуга има Жил, но и Грон ще бъде част от героите, той е един от инженерите на двигателите… Пак ще се завърнат в залива.

— Значи, Неа се смее постоянно?

— Какво? — Грон с мъка се откъсна от любимия си залив.

— Само повтарям, да не го забравя.

— Всичко това няма никакво значение, скъпа! Аз просто си мислех, че като пристигнем…

— Така ли каза Опе? Че се смее?

— Да. Бе твърде непочтен, но…

— А другата част?

— Каква друга част?

— Ти каза, че това е първата част на една мисъл. Другата благоволи да забравиш.

— Така е, скъпа, за съжаление точно така. Защото ми се струва, че…

— Че си невъзможен глупак, зяпльо. — Дие използваше с необикновена наслада богатството на езика на Жил.

Грон се обиди и престана да я утешава.

— Не беше красиво от твоя страна, Дие!

— Зная.

— Тогава защо ме оскърбяваш, след като толкова те обичам?

— Защото понякога се правиш наистина на глупак. Тя се измъкна от прегръдките на Грон и посочи наоколо:

— Това не е нашият свят. Това само ни помага, за да изпълним Задачата, която Жил ни повери. Ала в същност нямаме нищо общо с нея. Но частта от Мат и Жил е в нас и е по-силна. Затова трябва да я изпълним докрай, ако успеем… Бих искала да успеем, защото повярвай ми, безумни мечтателю, заливът е нужен и на мен, и на детето, което искам да се роди, на децата, които ще ти народя. Само че аз не говоря, дори не смея да мисля, защото се страхувам да не го загубим, преди да го постигнем. Какво да правя, като съм се родила по-суеверна от теб. И това е наследство от залива.

Грон щастлив я прегърна.

— Дие, ама и ти ли? Тогава защо се измъчваше с тези глупости? Не се страхувай да говориш за залива! Знам, че ще го имаме!

— Това, че Неа се хили, не е глупост. Глупост е, ако ти го считаш за нормално.

— Не разбирам.

— Тук нямаме право да се хилим. До лифта има осем крачки, по-нататък е твоето щастие, заради което крещя, заради което ме удари. Сега разбираш ли?

Грон кимна. Отново започна да я утешава. Дие обаче не го слушаше, тя размишляваше:

— Все пак ще говоря с Мат! Грон замръзна.

— Но ти обеща!?

— Не за това.

— А за какво?

— За всичко. За всички, за пътя, за края.

— Има ли смисъл?

— Не зная. Но да се мълчи е по-лошо.

— За какво да се мълчи? Дие въздъхна.

— Добре си ти, Грон. Наистина не разбираш. Хайде да престанем.

Грон я притисна към себе си.

— С тебе тази тишина е друга. И апаратите, и стените са други. Когато си тук, нищо друго не съществува.

Грон се наведе над нея и устните му докоснаха нежната и все още мека извивка на шията й.

Мат никога не бе възразявал, че Дие изпраща Грон и остава с него още половин час. Когато Дие се връщаше със зачервени и святкащи очи — пред вратата на асансьора тя и на Мат напомняше на бронзова статуйка, — един поглед бе достатъчен да я върне в нормалното трезво състояние. Още в началото блажената паяжина на сладкия сън трябваше да се разкъса твърдо и непоколебимо. По-нататък се работеше по-лесно, по-бързо и безпогрешно. Работата трябваше да запълни всички нервни клетки. Това бе единственото противопоставяне на изкушението. Програмата за изпълнение на Задачата, която носеше настоящето и която щеше да донесе бъдещето, бе по-важна от всичко. Друг път нямаше! В противен случай всички трябваше да измрат, а Мат искаше да живее, по-силно от всякога.