Петер Жолдош - Задачата

— Всичко е наред, Еви! Сега ела тук!

Няма да дочакам, докато Грон се събуди. Ще направя контрола и на двигателите.

Еви седеше безмълвно до Мат.

„Тук всички се промениха — помисли си Мат — и аз най-малко трябва да се учудвам. Тези две момчета са неми като камък в пясъка. Грон е мечтател, а Дие, тихата Дие — спомни си я свита на носа на лодката. Само големите й светлокафяви очи играеха по вълните, — говореше вместо всички останали.“

— Знаеш ли какво трябва да правиш? Еви отново само кимна.

Мат тръгна към най-отдалечената стена, Дие го последва като сянка.

— Моля те, не ми говори сега! Започвам, Еви!

Разбира се, че в реакторите всичко е наред. Неутронният поток — за него винаги се съмняваше — бе нормален, температурата — също. Скоростта на кръгообръщението на охладителната течност бе малко по-високо от нормалната. Вдигна рамене. Мозъкът знае какво върши, а смукателните игли издържат. Ще я остави така до утре, тогава ще се опита да я намали. Ако Мозъкът не се възпротиви, значи, няма проблеми. В противен случай ще се допита до него. Вече се страхуваше да повтаря онази грешка, когато в началото постоянно искаше консултация с Мозъка. Тогава от Мозъка излезе предложение — въпросите да бъдат групирани и ограничени по време. Мозъкът няма чувства, но се старае да организира всичко най-ефективно. Това е основен закон за всяко електронно устройство. Когато по трансформиращия екран прочете подробното предложение на Мозъка, Жил се изчерви. Сид би казал да вървя по дяволите.

Сега, когато свърши с контрола на двигателите, за миг си помисли, че целият този излишен и пълен с подробности труд не е продиктуван от страха. Осемте часа така текат по-леко, докато пак тръгне към асансьора. Не, сега не бива да мисли за това. Бе благодарен на Дие, че тя не издържа на мълчанието.

— Мога ли да говоря вече?

Мат се усмихна. Със светлите си, големи котешки очи Дие поглъщаше чертите на Мат. „Отслабнал е, помисли си Дие, скулите му са се изострили, носът му е станал по-гърбав и тънък, под очите си има сенки.“ Единствено усмивката напомняше за онова мило момче от другия край на лодката, седящо до Грон като млад бог на морето.

— Говори, Дие!

— Ще ми ги покажеш ли? — посочи към екрана на тавана.

Размишлявайки, Жил я гледаше. Любовта към звездите — единственото общо между тях. Скритото наследство на Сид? Но как? Този нов метод бе друг, върху всички бе приложен, но в различна форма. Възможно ли е Мозъкът да е вложил своята фантазия в моделирането? При мозъци със значително по-малък капацитет не бе възможно да се определи съществуването и ролята на вътрешните самосъздаващи се структури. Възможно е Мозъкът да не е считал за съвсем точна заповедта „по-малко импулси“ и според селективната си способност да е регулирал това „по-малко“. Истинският Жил си спомняше за някогашния Сид, който мислеше, че една жена не бива да има мислите на мъжа. В същност Жил искаше да усъвършенствува само тази нова гениална идея след първите сполуки с Еви и Опе. Затова искаше Дие да получи още по-малко импулси. Но дали Мозъкът знаеше, че Еви и Опе бяха първите двама, предназначени за навигатори? Мозъкът и Ваня бяха установени на устна връзка, а тогава той говореше силно на глас. Дали поради тази мотивация, когато дойде ред на Дие, Мозъкът селектира тази единствено оригинална репрограма? Ако това някога се изясни, ще бъде само на Земята. Но факт е, че Дие, единствено Дие, обича звездите.

— Мога ли да ги видя? — повтори тя нетърпеливо.

— Може.

Тя пристъпи към командния пулт. Като че ли някаква огромна ръка с едно единствено движение смъкна от екраните сивата мозайка и пред тях се откри необхватната дълбочина на безкрайното пространство. Дие седна във фотьойла пред пулта и изпъна назад врата си. Очите й станаха още по-големи. Еви заотстъпва бавно зад нея и незабелязано се опита да достигне до таблото с приборите, като непрекъснато гледаше пода. С края на очите си Мат старателно го наблюдаваше. Навигатор? Този? Да, за неговата работа тази гледка не бе абсолютно необходима. Спомни си как Сид, когато привършваше работа, включваше понякога екраните и се любуваше на звездите. Също както сега Дие. А Мат? Мат ще ги вижда, докато изпълняват Задачата, докато летят сред тях, за да достигнат дотам! Слънцето блестеше вече над главите им като жълта звезда от втора степен. Половината път бе зад тях. Установи гравитаторите на седемдесет процента от земното притегляне. Чувството за сигурност бе почти същото, но затова пък консумираха по-малко енергия. Напразно знаеше, че седи на пода. Винаги, когато погледнеше нагоре, имаше чувството, че пада към тавана. Безкрайно падане в безбрежното нищо, което виждаше само на екрана. Настръхна. И Жил, и Мат трябва да признаят това „нищо“, което поглъща в себе си всяка реалност. Задачата, заливът, Неа, другите, всичко това са само атомни частици, може би специални, но в никакъв случай несъществени частици. За Мат от целия разум е най-важна Задачата, заради която се бори, воюва, заради която се жертва. И веднага пак възниква неизменният въпрос, вечен като разума: заслужава ли си? Или трябва да попита самия себе си? Гледката, която бе пред него, ли роди този въпрос, който успяваше да сподави досега? И ако трябваше да отговори,какво ли би казал?