Петер Жолдош - Задачата

Това, че другите излязоха сполучливи, заслуга безспорно имаше гениалността на Жил. Елементарна идея, като всяка осъществена велика идея. Ако се бях сетил още в института, аз щях да бъда първи, а Биънс да излети. Не, не на „Галатея“, Биънс бе твърде страхлив за подобни полети, а от института. Странно, години наред работим върху един проблем, а не виждаме най-очевидното. Дали през изминалите сто и шестдесет години потомците на Биънс са достигнали до тези изводи? Жалко, много жалко, че Биънс вече не е жив. Бих седнал срещу него и с най-невинния глас в света бих го запитал какво ще стане, ако… И за доказателство бих изправил пред него двете момчета и Грон, но най-вече двете жени. Жалко! Сега няма да мога да се задоволя с потомците му. Ще им падне самочувствието. Не, надали са направили това откритие. Причината е проста — те са нямали на разположение толкова „жив“ материал, както аз, и никога през удобния си и изпълнен с предпазливости живот не са изпадали в това състояние, в което бях аз през изминалите петдесет и четири часа. Седях и чаках да премине действието на аментипана, който онова нещастно животно им бе сложил, а междувременно треперех от страх да не заспя от изтощение — и тогава край на всичко. Значи, съмнението ражда идеите? Не, това е казано грубо, както и глупостта, че контролът не е автоматичен. Сид никога не е упражнявал контрол, но аз, откакто изгоряха реакторите, не мога да вярвам на нито един уред. Всичко трябва да се проверява. Разбира се, че е автоматичен. Но веднага бих открил грешката, дори и да мисля за друго.

Стъпките бяха толкова безшумни, че когато усети ръката на рамото си, трепна.

— Изплаших ли те?

— Не.

Мат се усмихна. Когато ги видя, в първите минути им се възхити с нескрита радост. Дие и Неа! Неа… не бива да мисли сега за нея. За Еви и Опе не се радваше толкова. Когато ми потрябват, ще ги използвам. Но когато обичаме една жена, всичко, свързано с нея, ни става близко.

— Какво правиш?

Мат кимна. Въпросът означаваше, че Дие иска да разговарят.

— Преглеждам присъединяването на корекциите. Спокойно би казал и корекциите на присъединяването. За Дие бе все едно.

— Би ли ми обяснил какво е това?

— Не.

— Защо?

— И без това няма да го разбереш.

— Но аз искам да ми обясниш.

— Искай си.

Това е само встъплението, а после ще започне да опитва къде може да се пукне. Засега иска да разбере в какво настроение съм. Благодаря, Дие, намирам се в отлично настроение, но не бих ти го натъпкал в главата. Познай, ако можеш! Щом като вече не правя експерименти в института, наистина може да позволите на бившия учен тази невинна игра, за която въобще не знаете, един учен, който някога ще стане най-известният заедно с вас.

— Защо си такъв, Мат?

— Какъв?

— Трудно ми е да го кажа. Ту сериозен, ту усмихнат, а отвътре винаги ни се присмиваш.

— Защото ви обичам.

— Обичаш да командваш и да изискваш!

— Тук само това трябва да се обича!

Дие гледаше с интерес как Еви бе клекнал пред другото табло с приборите. При всяко негово движение светваха няколко лампички, понякога краткият път на светлината проблясваше във вградените една над друга клетчици.

— А Еви какво прави?

— Контролира като мен.

— Какво контролира?

— По-свещената ни от всичко друго енергия и тайнствените й канали.

— Преди не си говорил такива глупости, бе съвсем друг.

— Какво значи преди? — В гласа на Мат се почувствуваха твърди нотки. Дие го погледна в очите.

— Добре знаеш, че не мога да го кажа. Ти забрани.

— Сега вече не се усмихвам, Дие. Не смея да го направя дори вътре в себе си, както ти каза, и ако не престанеш, ще стане по-лошо.

— Заплашваш ли?

— Предупреждавам те!

Дие се обърна, отново загледа Еви, който седеше вече до другата стена и следеше Мат.

— За друго ли да говоря?

— Запази малко тишина, Дие! Готов ли си, Еви?

Еви кимна с глава.

Мат пристъпи към командния пулт. Все този проклет контрол. Боже мой, поне частица да имах от самоувереността на Сид. Как е възможно той да не се е страхувал, да е вярвал на тази ужасно сложна паяжина?

— Започвай, Еви! Хайде!

По командното табло започна обичайната огнена игра — червени, зелени, бели светлини, пулсиращи сини и зелени змии по осцилоскопите, жълти правоъгълници на константния превод. Сега съм като полудял часовникар от средновековието, който никога не е вярвал, че часовникът му върви добре, и винаги е трябвало да го разглобява, за да види дали се въртят колелата. Но неговото положение било много по-изгодно от моето, той все пак е знаел какви части са необходими, за да се завъртят. А аз ги научих отскоро и дори не съм уверен дали правилно. Ще се побъркам. За какво е нужно да се контролира този шестметров кабел под нас? Но ако не го правя, ще треперя от несигурност и страх. Трябва да съм сигурен, точно така, всяка минута да съм сигурен, че няма никаква грешка. Това е единственото, което мога да сторя. Не мога да контролирам дали Мозъкът извършва правилно корекциите, но поне ще знам, че върши нещо и необходимата за това енергия е налице.