Петер Жолдош - Задачата

Не, не са го победили. Поне така му се искаше. Впрочем бях умен, дори и предвидлив. В лазерния пистолет има още толкова енергия, колкото да разтопя долният въздушен шлюз, ако не искат да ме пуснат. Ако намаля интензитета, ще стигне за още по-дълго. Ще мога да унищожа не само тези двама нещастници, но и цялото племе. Тъкмо затова се оказах мъдър, защото не продължих да изчаквам. Ако роботите не ме пуснат, за всеки един ще са достатъчни пет секунди, най-много десет…Естествено, не е необходимо да го прахосвам повече. Долният въздушен шлюз…

Не, сигурно ще бъде отворен. Ако незабелязано се промъкна край роботите, няма причина да не излязат. Хеликоптера не дойдоха да потърсят, това означава, че са се отказали от мен. — Самодоволно се изкиска. — Но аз не съм се отказал. Нищо не желая толкова силно, както утрешната среща. Все едно как ще ме приемат, няма да ги питам. Имам нужда от цялата „Галатея“.

Няма да спорим, в момента, когато ви видя, искрено се надявам всичко да бъде готово за щастливото сбогуване. Ще пестя. По една секунда е достатъчна за всеки. После ще имам време да мисля дали да взема със себе си Ваня или някой друг робот, а може и повече. Току-що възникналата идея го зарадва. Да, точно така ще направи, роботите ще върне племето около „Галатея“. Животните! Тогава никой, никога повече не ще се съмнява в неговото вечно могъщество! Но съмнявал ли се е някой? Уби Дау и страхът на ордата му даде такава власт в ръцете, за която дори не смееше да мечтае. И пак не остана доволен. Жаждата, която все повече го измъчваше, не можа да се успокои нито от унищожението на съседните племена, нито от труповете на убитите при лова животни, които даряваше на народа на ловците. Навсякъде около себе си виждаше треперещи същества; колкото повече показваше могъществото си, толкова повече техният страх растеше. Обясняваше им, искаше да ги учи, но те във всяко негово движение и дума виждаха заповед и трепереха от страх, че ако не я изпълнят, отново някой ще умре. Вярно, бе нетърпелив, това бе грешката му. Но можеше ли да бъде другояче след тези напразни усилия, след това безрезултатно обучение? Обичаше и обожаваше Меи. Откакто си спомняше, винаги я бе ревнувал от Ре. Ре загина, само един жест трябваше да направи, за да поучи Меи, но всичко се обърна с главата надолу.

Еди напразно разбираше отвратителните желания на Хаим. Докато Еди я прегръщаше, хладно си мислеше с какво въодушевление и радост би се насладил на убийството на Хаим. В същото време знаеше, че за това, което стори, виновен бе само Хаим. Или може би Еди? В края на краищата и това е вече все едно. Сега, една година след убийството и на Меи, не може да си отговори защо го направи. Заради лудата ревност от Хаим или заради своето превъзходство?

Тези, които останаха от племето, бяха една мека, неспособна човешка сила, жалки остатъци от някогашното племе и твърде сити, за да могат да се защищават дори няколко дни. Но ако се завърне сред тях, ще бъде друго. Да, ще ги доведе тук и ще опита още веднъж. Още не знае как, подробностите не са му ясни, но те не са и важни. Важно е действието, единствено действието, в което може да се вярва, в което трябва да се вярва. Мисленето го умори. В такива моменти си спомняше за Жил с иронична признателност. На него трябва да благодари, че не е толкова безволен и размишляващ. Сега наистина му е признателен.

Ще се завърне и ако трябва, ще запали пред тях гората, ще стопи скалите само за да му повярват. Изтегна се на седящите една до друга седалки и притисна лазерния пистолет към гърдите си. До последния момент, докато заспи, си мислеше какво очаква утре Сид и Жил. Представи си ги изгорени до пепел край „Галатея“ и как се завръща с още по-голям триумф при народа на ловците. Всичко, което се случи досега, бе само опит, експеримент, в който и той сбърка. Истинското учение едва сега започва. Ще ги избавя, защото вече знам, че съм занесъл при тях действието и свободата. Никога по-ясно не бе чувствал, както през тази вечер, че за досегашните му грешки са виновни единствено Жил и Сид и, че Еди е способен на всичко, ако „Галатея“ стане негово притежание.

Рано сутринта се събуди гладен. Предишния ден не бе ял, както трябва. Бе непростима грешка да прахосва останалия лазерен заряд за лов. Намери няколко годни за ядене корени, вдигна от гнездото една птица и жадно натъпка в устата си още слепите пухкави пиленца. Не беше лошо да потърси ново гнездо и още корени, но се страхуваше, че до вечерта няма да стигне до „Галатея“. А на всяка цена още днес трябваше да стигнеш там, Еди! Не само защото тези корени никога няма да те наситят, а защото там те чакат. Да, чакат те, както плячката — зъбите, както дървото — светкавицата, както огънят — водата, както преклонената глава — тоягата. Имаш цел, Еди, и празният стомах не може да ти попречи. Двадесет и трети ден, откакто си изоставил племето, не бива да отлагаш повече, още днес трябва да действаш!