Петер Жолдош - Задачата

Жил усети, че таванът на командната зала ще пропадне. Сякаш огромен камък се стовари върху главата му. Ослепителна светлина избухна в очите му. Затвори ги, стана тъмно. Забравих, забравих, грохтеше скалата в главата му. Не, не съм забравил, не съм и знаел. Всичко пропадна, няма да дойдат на себе си. Колко ли нещо още липсваше? Краката му трепереха, трябваше да седне.

— Нищо, Жил, още можем да им помогнем! — Гласът на Мат бе мек и успокояващ. — Каква доза им даде и кога беше това?

— Един сантиграм. Половината от нормалната доза. Помислих си, че несвикналият към химикалите организъм…

— Кога?

Няма да дочака да ги спасят, а доброто им исках. Това и той трябва да знае. Дори го знае. Но тогава защо…

— Кога? — това вече го шибна. Също както Норман беше свикнал да привлича под отговорност глупавите си подчинени.

— Преди около… около пет часа. Когато пристигнахме.

Мат скочи, залюля се. Все пак репресията — заскимтя, надявайки се, но Мат се съвзе. Наведе се и се протегна с маниер, присъщ само на земните атлети. „От мене — помисли си горчиво Жил, — от мене го е научил.“ Отпусна мускулите си.

— Къде са?

— Ще те заведа.

— Не се мори, старче! — Усмивката му бе топла и искрена. — Ти си в по-лоша кожа от мене. Ще се оправя, ти само кажи къде са. И не го взимай толкова присърце. Ще включа към тях електродите и след четиридесет и осем часа от аментипана няма да остане и следа. За по-голяма сигурност ще направим един анализ, кръвта веднага ще покаже. Но какво ти обяснявам, ти го знаеш не по-зле от мене. Дори вече ти дойде на ум.

Не е вярно, не ми е идвало на ум и никога няма да ми дойде. Най-жестокото е, че никога не съм чувствал празнотата. Сид бе прав. Разбира се, не така, както той го разбираше. Това, което не знаем, го няма. Но какво е това, за което не знаем? Кой е начинът да открием празнотата? Само тази скала се върти и гърми в главата ми.

Няма да дойдат на себе си, няма, няма!

— Благодари на себе си, Жил, че не си им дал два сантиграма!

Мат се смееше. Жил го ненавиждаше. Ще го ненавиждам, докато продължава да живее, и това е лошо, много лошо. Но още по-лошо е, че е прав. Нямам сили да го съпроводя. Скалата се върти, краката ми треперят, ще падна на стълбите и отново ще започне да ме утешава.

— В жилищните кабинки са — измърмори Жил. — За деветимата ни, разбира се, ще бъде малко тясно. Но семействата могат да бъдат заедно и аз ще остана със Сид. Тогава ще се поберем точно.

— Добре, а Ваня къде е?

— За какво ти е?

— Сид е уморен. Защо да ги вдигаме ние? Аро е по-тежък и от мен! — засмя се. — Мъдрият железен сандък. Ваня на устна връзка ли е?

— Да.

— Къде да я намеря?

Искаше да стане и отиде до автоматиката, но Мат го спря.

— Не се изморявай! И аз мога да го извикам оттук. Но съм любопитен доколко познавам „Галатея“. Знаеш, подобен самоконтрол… Първият… Остави ме да поиграя малко!

Последното изречение прозвуча твърде фалшиво, но Жил бе толкова зает със собственото си нещастие, че не му обърна внимание. Щастлив, уверен и, разбира се, луд. Надявам се, че ще заседне някъде с асансьора или Ваня няма да го познае веднага. Тогава поне няма да си вири носа толкова.

— Мисля, че сега кладе огън за вечерята, и затова ти препоръчвам да го извикаш от вратата на въздушния шлюз и не слизай по стълбата, докато не ти отвърне. Все пак не искаше да позволи Ваня да го изплаши. Може да е жесток към мен, но аз съм бил глупав. Не вярвам да го е правил нарочно.

— Остави на мен! — Мат пристъпи към асансьора. Жил го гледаше със завист как стъпва леко и грациозно. — Или намираш нещо нередно в произношението ми? Щом Ваня разбира теб…

Жил не знаеше какво да отвърне. И все пак го ненавиждаше. Изведнъж усети, че е уморен. Ако краката ми престанат да треперят, бих му показал. Седни спокойно. Нищо няма да му показваш!

— Тогава ме чакай тук, както се уговорихме, Жил!

„Нищо не сме уговаряли. Това е заповед. И ще се подчиня“ — помисли си озадачен Жил. Промяната се криеше още в момента, когато Мат изчезна зад вратата, но дълго време не я забеляза.

— Глупак — изрече гласно, като чу слабия отзвук от стените, — глупак! Произношението ми! Какво му е нередното? Още мо-га да го-во-ря без-уп-реч-но!

Скалата се завъртя още няколко пъти и спря. Обзе го тъпа, парализираща умора. Твърде много му се струпа изведнъж. Полетът, висенето с това кабелче над лодката… Не, не става дума за това. Това не е умора. Това е крах. Наистина отдавна не сме използвали аментипан. Забрави, съвсем забрави. Можем ли да ги върнем още в съзнание и защо? Не бива да мисли за това. Така само се върти в кръг. Скалата отново ще започне да се върти. Факт е, че всякакъв контрол на съхраняваната в електронния мозък информация е формален. Напразно използва за контрола най-различни методи. Ще измери само интензитетите, честотите и електричните характеристики на някои секвенции. Груби грешки, пригодни за откриване само на празнотите, но едва ли за нещо друго. Истинското съдържание на репрограмата, фиността й, ценността й се реализират единствено в живия мозък. Мат е по-съвършен дори и с това, че може да открива празнотата. Но и Мат не знае друга методика за контрол. Най-високите честоти на някои полета и на него не биха говорили повече. Но би пресметнал възможностите, за които аз нямаше да се сетя. По-ценен е от мен, но още може да ме използва за нещо. Опитът ми, познаването на местността; наистина разказах му всичко, което беше важно. Трябва да бъда полезен и да призная, че е по-умен. Това е най-важното. Така може би ще се разбираме един друг. Трябва да кажа и на Сид, че с мен може да спори, но с него да не опитва. Все пак ще сляза да говоря със Сид и да помогна на Мат. Когато види, че помагам, че мога да помагам… На всяка цена трябва да търся възможност за разбирателство. Не бива само да вижда несъвършенството и грешките ми. В края на краищата и той е от мен. Ще успея.