Александър Солженицин - Раково отделение

Сега, когато заминавам (а ако свърши заточението, на прегледи и на лечение няма да идвам при вас, значи завинаги се сбогуваме), ще ви разкрия: и тогава, когато говорехме за възвишени неща, в които искрено вярвах, през цялото, през цялото време ми се искаше да ви взема на ръце и да целуна устните ви!

Иди, че разбери…

Вторият плик бе като първия — лепилото липсваше. Кой знае защо, Олег винаги мислеше, че този пропуск не е случаен, че това е направено, за да може цензурата да не се мъчи с отварянето на писмата.

Точно тогава чу — къде се дяна неговата предвидливост и хитрост! — тропот и шумна паника зад гърба си — композираха влака!

Олег грабна мешката си, пликовете и бързо влезе в пощенския пункт.

— Къде е лепилото, девойче? Къде? Лепилото!

— Няма, защото го крадат! — високо обясни момичето. Погледна го и колебливо му подаде пластмасова чашка с четчица. — Лепете, но тук, пред мен!

Пъхната в чашката, малката ученическа четчица бе обраснала със засъхнали парченца лепило. Хванал дръжката, Олег натискаше грапавата като пила четчица с всичка сила по триъгълника на плика.

А хората вече тичаха.

Оставаше да даде лепилото на момичето, да грабне мешката (държеше я между краката си през цялото време, за да не я откраднат), да пусне писмата в кутията и самият да изтича!

Колкото и да чувстваше, че няма сили, трябваше да тича!

Пресичайки тълпата от хора, които мъкнеха тежките си торби от перона към втората железопътна платформа, Олег се добра до вагона си и веднага застана в редицата. Пред него имаше не повече от петнадесетина пътници: значи нямаше да успее да заеме горната пейка, но до багажната все пак бе длъжен да се добере.

Всички носеха някакви еднообразни кошници и дори кофи, които може би бяха пълни с първите зеленчуци. Дали не пътуваха за Караганда, както казваше Чали, за да оправят грешките, допуснати от снабдяването?

Белокосият кондуктор викаше, че всички трябва се наредят по дължината на вагона, да не се блъскат, че за всички ще има места. Но последното не го каза толкова уверено, а опашката отзад непрекъснато растеше. И Олег веднага усети движението, от което най-много се страхуваше: движение, чиято цел бе да се мине напряко през редицата. Първият, който се опита да я пресече, бе някакъв нахакан нахалник, когото непознаващият подобни люде би приел за психопат и би махнал само с ръка — да върви по дяволите! — но Олег веднага позна в маниера му да плаши околните обикновената кримка; а зад него напираха мълчаливо и обикновени пътници: след като на този му е позволено, защо и ние да не минем?

Разбира се, и Олег би могъл да се промъкне по същия начин и със сигурност тогава би заел горната пейка, но му бе омръзнало толкова години да бъде свидетел и самият да използва втория начин; сега му се искаше, както и на старчето кондуктор, всичко да бъде честно и по реда си.

Но старчето все пак не пускаше правещия се на смахнат, който дори започна да го блъска в гърдите и така свободно да псува, сякаш това бяха най-обикновени думи. А в редицата дори се чуха съчувствени гласове:

— Пуснете го да мине! Болен е човекът!

Тогава Олег се откъсна от мястото си и с няколко големи крачки се приближи до психопата и му изкрещя в самото ухо:

— Ей! Аз също съм оттам !

Онзи потърка ухото си.

— Откъде?

Олег знаеше, че все още е прекалено слаб, за да се бие, но за разлика от смахнатия, едната ръка на когото бе заета с някаква кошница, двете му ръце бяха свободни. И надвесил се над онзи, този път съвсем тихо, но отчетливо, Олег отговори:

— Там, където деветдесет и девет плачат, а един се смее.

Чакащите в редицата така и не разбраха какво толкова подейства на смахнатия, но всички видяха как застина и каза на високия, облечен в шинел:

— Но аз нищо не казвам, не съм против, ако искаш, ти мини…

Но Олег остана да стои до него и кондуктора. Там не бе най-удобното място да се влезе сред първите, но и онези, които напираха след психопата, се върнаха в опашката.

— Моля! — с хленчещ глас въздъхна смахнатият. — Щом трябва, ще изчакаме!

Прииждаха още пътници с кошници и кофи, в които, макар да бяха покрити с вестник или парцал, понякога се виждаха лилаворозови репички; от трима двама показваха билет до Караганда. Ето за кого Олег бе въвел ред! Качваха се и обикновени пътници, сред които бе и някаква симпатична жена в син жакет. Щом Олег се качи, уверено го последва и смахнатият.