Александър Солженицин - Раково отделение

Нищо не бе се променило по гарите за тези шестнадесет години.

Олег се разхождаше по перона, виждайки и други хитреци, които също бяха тук и чакаха с вещите си. Бяха доста, но на перона бе много по-спокойно, отколкото на самата гара и градинките пред нея. Безгрижно се разхождаха свободни хора, облечени добре, чиито места бяха запазени и никой не можеше да ги заеме; имаше жени, държащи в ръцете си подарени букети цветя, мъже с бирени бутилки, някой някого снимаше за спомен: въобще около него течеше недостъпен и почти непонятен живот. Топлата пролетна вечер на този дълъг покрит перон му напомняше с нещо за южните дни от детството — може би за кавказкото градче Минерални води.

Олег забеляза, че тук, на перона, има пощенско отделение, до което имаше дори маса за писане на писма.

И го жегна мисълта, че трябва да напише, докато все още всичко е прясно в паметта му.

Взе мешката си и влезе в отделението. Купи два плика, листа и картичка и отново излезе на перона. Мешката с ютията й хляба сложи между краката си, наведе се над масата и взе първо картичката.

Бях в зоологическата. Ще ти кажа: струва си! Такива неща никога не си виждал. Непременно иди. Представяш ли си, има бели мечки. Крокодили, тигри, лъвове. Отдели цял ден за разглеждането. Вътре продават пирожки. Непременно виж и виторогия козел. Постой пред него, без да бързаш, и си помисли. Ако видиш антилопата нилгау — също… Има много маймуни, ще се посмееш. Само една липсва — някакъв зъл човек сипал тютюн на макака просто така. И тя ослепяла.

Бързам, защото след малко ще композират влака.

Оздравявай и бъди човек! Надеждата ми е в теб!

На Алексей Филипич пожелай от мое име всичко добро! Надявам се, че ще оздравее.

Пишеше леко, само писалката пускаше много мастило, перото бе изкривено и прокъсваше хартията, сякаш бе не перо, а лопата; в мастилницата имаше късчета от памук и човек колкото и да се стараеше, писмото изглеждаше ужасно.

Благодарен съм ви, че ми позволихте да докосна с устни истинския живот. Без онези няколко вечери бих бил съвсем, как да го кажа… съвсем ограбен.

Вие бяхте по-благоразумна от мен и затова сега аз заминавам без угризения. Поканихте ме на гости, но не дойдох. Благодаря! Помислих си, че е по-добре да оставим нещата такива, каквито са, за да не ги изопачим. Винаги с благодарност ще си спомням за вас.

Всичко това му напомняше за следствения затвор: даваха им такова отвратително мастило, подобна писалка с ужасно перо, хартия с по-малки размери от обикновената картичка. Пиши на когото искаш, за каквото желаеш.

Олег препречете писмото, сгъна го, пъхна го в плика, приготви се да го залепи (от детството си помнеше един детективски роман, чиято интрига започваше от адресирани пликове не до този, за който бе предназначено даденото писмо), но както винаги, върху краищата на триъгълника, където трябваше според ГОСТ 67 67 Държавен общосъюзен стандарт. Б.пр. да има лепило, нямаше нищо.

И взел една от трите писалки, чието перо пускаше най-малко мастило, Олег се замисли, преди да започне да пише последното писмо. Бе уверен, че ще започне с „Вера Корнилиевна“, а написа:

„Мила Вега!

(През цялото време исках да се обърна така към вас, но едва сега го правя.)

Мога съвсем откровено да ви напиша така, както никога не сме говорили гласно, но нали сме си го мислили? Нали не съм просто болен, на когото лекарят предлага стаята и леглото си?

Няколко пъти днес се опитвах да стигна до вас! Веднъж дори бях пред вратата ви. Вървях към вас и се вълнувах като шестнадесетгодишен, което може би е неприлично за човек с моята биография. Вълнувах се, стеснявах се, радвах се, страхувах се. Нима трябваше толкова години да ме блъска животът, за да разбера: Бог призовава!

Вега, но ако бях ви намерил в дома ви, би могло да се зароди между нас нещо измамно, насила замислено! Дълго вървях след това и мислех. Накрая разбрах, че така стана по-добре. Онова, което досега ви е измъчвало, и онова, което е измъчвало мен, може да му се намери име, но другото, което евентуално би възникнало между нас, не бихме могли да си признаем! Вие, аз и между нас това — някакъв сив, набъбващ дракон…

Аз съм по-възрастен от вас не толкова на години, колкото по преживяното. Повярвайте ми: вие сте права във всичко, всичко, всичко! — и по отношение на миналото си, и по отношение на настоящето, само бъдещето си не можете да предвидите по никакъв начин! Може да не бъдете съгласна с мен, но ви уверявам: преди да достигнете до равнодушната старост, вие ще благословите този ден, в който не сте споделили моята съдба. (Нямам предвид заточението, за което се говори, че скоро ще свърши.) Първата половина от живота си сте погубили, пощадете поне втората!