Александър Солженицин - Раково отделение

Птицата не живее без гнездо, жената не живее без легло.

Бъди три пъти нетленна, бъди три пъти възвишена, но не можеш да избегнеш осемте нощни часа.

Не можеш да избягаш от заспиването.

От събуждането.

Най-после пурпурният мотоциклет изскочи на улицата и младежът със сплеснатия нос победоносно огледа улицата като победител.

И Костоглотов, победен, тръгна.

Извади теменужките от ръкава си. Все още изглеждаха добре, за да бъдат подарени на някое момиче.

Видя пред себе си две узбечки — пионерки с еднакви черни опашки, накъдрени с електрическа маша, които идваха към него. С букетче във всяка ръка Олег им протегна теменужките.

— Вземете, момичета.

Те удивени се спогледаха, размениха къси фрази на родния си език, после се обърнаха към него. Бяха разбрали, че не е пиян и няма намерение да им досажда, че може би дори този чичо войник им подарява цветята от мъка.

Едното момиче взе букетчето и кимна.

Другото го последва.

И бързо се отдалечиха, разговаряйки оживено.

Трябваше да измисли къде да пренощува.

В хотелите не може.

При Зоя също.

При Вега също.

Тоест може. Тя дори ще се зарадва. И никога няма да се издаде какво всъщност мисли.

Да, това бе повече, отколкото безличното „не трябва“.

И без Вега целият този прекрасен милионен град му се стори като непосилен за неговите рамене товар. Беше му странно, че сутринта градът му хареса и дори му се бе приискало да остана в него за по-дълго.

А още по-странен му се стори фактът, че бе се радвал. На какво?

Дори щастливото си излекуване сега започна да приема не като особен дар от съдбата.

Скоро Олег почувства, че е гладен и безкрайно уморен. Искаше му се час по-скоро да замине.

Но и завръщането в Уш Терек бе престанало да го мами. Почувства, че тъгата ще го загложди още повече.

Сега просто не можеше да си представи такова място или нещо, което би могло да го развесели.

С изключение на завръщането си при Вега.

Да се отпусне в нозете й: „Не ме гони! Не съм виновен!“

Но бе забранено.

Погледна слънцето, което бе прехвърлило зенита си. Сигурно минаваше два. Нещо трябваше да реши.

Видя номера на трамвай, който минаваше покрай комендатурата.

Качи се. С желязно скриптене трамваят, също като тежко болен, пое по тесните павирани улици. Хванал се за един от кожените ремъци, провесени от тавана за удобство на правостоящите, Олег се накланяше, за да гледа през стъклата. Пред погледа му се мярна афиш, приканващ кинолюбителите да посетят лятното кино. Би било хубаво да види как изглежда, но нещо бе загубил интерес към нововъведенията в света.

Тя е горда, че е живяла в самота четиринадесет години, но не знае колко струва половин година от всичките: когато си и заедно с някого, и не съвсем…

Позна нужната му спирка и слезе от трамвая. Трябваше да извърви около петстотин метра пеша по нагорещената, без нито едно дърво заводска улица, за да стигне до комендатурата. По нея непрекъснато минаваха с грохот тежкотоварни коли и трактори, а тротоарът минаваше покрай каменна стена, след това пресичаше заводската железопътна линия, продължаваше покрай въглищен табан, заобикаляше изровено от строителни изкопи пространство, отново пресичаше релсите, за да стигне до едноетажни дървени бараки, така нареченото „временно строителство“, макар тези бараки да си оставаха на местата по десет, петнадесет, дори и двадесет години. Сега поне не бе кално, както през януари, когато Костоглотов за първи път се озова тук, в комендатурата. И въпреки това не му се вярваше, че тази улица се намира в същия град, където имаше чудесни булеварди, огромни дъбове, високи тополи и кайсии с неземен цвят.

Колкото и комендатурата да убеждаваше „клиентите си“, че така трябва, така е по-добре, толкова по-болезнено след това те щяха да приемат вида й.

По чий замисъл бе толкова тайнствено и отдалечено разположена тази комендатура, държаща в ръцете си съдбата на всички градове, в които заточаваха хора? Но тя бе именно тук, сред бараките, мръсните проходи, счупените и ослепели прозорци, опънатите навсякъде въженца за пране.

Олег си спомни отвратителното лице на онзи комендант, който го бе приел тогава, и вече в коридора забави крачките си, за да придаде и на собственото си лице независим израз. Костоглотов никога не си разрешаваше да се усмихва на затворническите надзиратели, дори и ако онези му се усмихваха. Считаше за свой дълг да им напомни, че нищо не е забравил.