Александър Солженицин - Раково отделение

Как можа да изгуби толкова време! Как можа толкова дълго да не се реши да отиде при Вега! Сега вървеше бързо с единствената тревога: дано пристигне, преди да е излязла. Обиколил за половин ден града, той вече умееше да се оправя с улиците и сега разбираше къде да върви. И вървеше.

Ако всеки от тях открие, че другият му е симпатичен, ако им е приятно да разговарят, ако може да хване ръцете й, да я прегърне и да я гледа отблизо в очите — това му стигаше!

Разбира се, ако се случеше със Зоя, сигурно би било малко, но с Вега? С… антилопата нилгау?

Стигаше му само да си помисли, че би могъл да държи ръцете й в своите, и в гърдите му се опъна някаква тетива и той се развълнува.

И все пак малко ли е?…

Колкото повече наближаваше дома й, толкова повече вълнението го правеше свой пленник. Това бе истински страх, но щастлив страх от преливащата радост; този страх го правеше щастлив сега!

Вървеше, следейки само имената на улиците, вече без да обръща внимание на витрините, магазините, трамваите, хората. Изведнъж на ъгъла, побързал, за да изпревари някаква възрастна жена, се сепна и видя, че тя продава букетчета лилави цветя.

Никъде, дори в най-затънтените улички на неговата отровена, преустроена и приспособена памет, не бе останала и сянка от далечния спомен, че отивайки на гости на жена, трябва да се носят цветя! Забравата го бе изтрила, сякаш този жест никога не бе съществувал на света! Само преди миг вървеше спокойно със своята излиняла мешка и никакви колебания не смущаваха стъпките му.

Но ето че видя някакви си цветя, които, кой знае защо, се продаваха. Той се намръщи и изгубеният, изглежда, завинаги спомен изплува постепенно като удавник от мътната вода на паметта. Наистина, наистина! В далечния, сякаш чужд свят на младостта му бе прието на жените да се подаряват цветя!…

— Тези какви са? — попита засрамен цветарката.

— Как какви? Теменужки! — обидено отговори тя. — Рубла букетчето…

Теменужки?… Онези същите поетични теменужки?… Представяше си ги по-други. Стръкчетата би трябвало да бъдат по-дълги, а цветчетата — по-камбанообразни. Но може би той бе забравил или тези бяха от някакъв местен сорт. Във всеки случай други не се предлагаха. А след като си бе спомнил, вече не можеше да отиде без цветя. Беше го срам, че само преди малко е вървял съвсем спокойно.

Но колко трябва да купи? Едно букетче? Изглеждаше прекалено малко. Две? Също… Три, четири? Много скъпо. Лагерното сметало защрака някъде в главата му като аритмометър, че може да се спазари да купи две букетчета за рубла и половина или пет — за четири рубли, но това отчетливо тракане сякаш не се отнасяше за него. Олег извади две рубли и тихо ги даде на цветарката.

Взе две букетчета, които упоително миришеха, но не така, както би трябвало да миришат теменужките от младостта му.

Помириса ги, но в този миг разбра, че би изглеждало съвсем смешно да върви така — демобилизиран болен войник с мешка и цветя в ръка. Най-добре би било да ги пъхне в ръкава на шинела, за да не се виждат.

А домът, в който живееше Вега, бе пред него!

Влезе в двора, както му бе обяснила. След това зави наляво.

(А радостта в гърдите му преливаше!)

Стъпи на дълга открита циментова веранда, оградена с ниска желязна решетка, върху която бяха сложени да се изветреят одеяло, дюшек, възглавници, а на опънатото от единия до другия край на верандата въженце бе простряно бельо.

Всичко това съвсем не подхождаше на представата му за дома на Вега. Но тя няма вина за това. Ето там, по-нататък, отвъд висящото пране, се намира вратата, зад която започва светът на самата Вега.

Олег наведен премина и намери входа. Врата като врата, боядисана със светлокафява боя, тук-там олющена, със зелена пощенска кутия.

Олег извади теменужките от ръкава на шинела и оправи косите си. Вълнуваше се и се радваше на вълнението си. Опита се да си я представи без лекарската престилка в домашна обстановка.

Не, не бе извървял с тежките си ботуши тези няколко квартала от зоологическата градина, а бе вървял по безкрайните пътища на страната два пъти по седем години и ето накрая, демобилизирал се, бе пристигнал и спрял пред вратата, зад която през всичките четиринадесет години мълчаливо го бе очаквала жена.

И се приготви да почука.

Но преди да го направи, вратата се отвори (значи го е забелязала през прозореца!) и от вътре, насочен точно срещу него, се изправи червен мотоциклет, който изглеждаше особено голям в отвора на тясната врата, буташе го младеж със сплеснат нос; той дори не попита Олег кого търси; Костоглотов се отдръпна, за да мине.