Александър Солженицин - Раково отделение

Тъй като бързаше, не можа веднага да разбере какъв е на самотно живеещата Вега този младеж и защо излиза от нейното жилище. Не бе възможно напълно да забрави, макар и отсъстващ от нормалния живот толкова години, че въобще хората не живеят сами, че повечето от тях живеят в обща комунална квартира! Не трябваше да забравя, но не бе и длъжен да помни. От лагера свободата изглежда пълна противоположност на големите задушни, предназначени за десетки хора бараки. Но дори хората в Уш Терек живееха в отделни къщи и не познаваха комуналните жилища.

— Бихте ли ми казали… — обърна се към младежа Олег, но онзи вече спускаше мотоциклета си по стълбището.

А вратата остана отворена.

Олег нерешително влезе. В неосветената дълбочина на коридора забеляза три врати — зад коя ли от тях живее Вега? В полумрака, без да пали лампата, се показа жена и враждебно го попита:

— Кого търсите?

— Вера Корнилиевна — с глас, който не приличаше на неговия, отговори Костоглотов.

— Няма я! — без да провери, неприятно рязко отсече жената и мина покрай Костоглотов, който се отдръпна, за да й направи място.

— А вие почукайте — окопити се Олег, който нямаше търпение да види Вега, а на неприятната съседка можеше да отговори по същия начин. — Тя днес не е на работа.

— Знам. Няма я. Беше. Излезе. — Жената, с ниско чело и впаднали бузи, го разглеждаше.

Вече бе видяла теменужките. Беше късно да ги скрие.

Ако не бяха тези цветя, той би могъл сам да почука, да разговаря самоуверено, да настоява: отдавна ли е излязла, скоро ли ще се върне; би могъл да й остави бележка (а може би и самата Вега му е оставила?…).

Но с теменужките в ръка изглеждаше като човек, който моли, като влюбен, като глупак…

И той излезе на верандата.

А онази продължаваше внимателно да го наблюдава. Направи й впечатление мешката, която я накара да бъде по-бдителна — току-виж откраднал нещо.

На двора онзи младеж бе запалил мотора, който ръмжеше непоносимо.

Олег се чудеше какво да прави.

Жената го гледаше раздразнено.

Как можеше да я няма, след като бе обещала? Да, навярно го е чакала да дойде по-рано, а след това е излязла. Какво нещастие! Не неуспех или досада, а нещастие!

Олег пъхна ръката си с теменужките в ръкава на шинела.

— Кажете, а тя ще се върне ли, или излезе, за да отиде на работа?

— Излезе — отсече жената.

Това не бе отговор.

Но бе и нелепо да остане тук и да я чака.

Мотоциклетът продължаваше да боботи, после изведнъж заглъхна.

А на перилата бяха сложени големи възглавници, дюшек, одеяло.

— Вие какво още чакате, гражданино?

Олег не можеше да реши какво да прави.

Онази така нагло го гледаше, че му пречеше да мисли.

А проклетият мотоциклет, който отново забоботи, разкъсваше душата му.

И навел се, за да мине под бастиона от възглавници, дюшеци и одеяла, Олег отстъпи и като изхвърлен се заспуска по стълбището.

Ако не бяха тези възглавници — една смачкана, друга провиснала като виме на крава, трета като обелиск, той би намерил изход. Не трябваше просто така веднага да си отиде. Вега сигурно ще се върне! И то скоро! И тя също ще съжалява! Ще съжалява!

Но в провесените възглавници, дюшеци и одеяла бе скрит онзи устойчив, проверен от годините опит, който той не би могъл да отхвърли. Нямаше право.

Именно сега и именно той.

На наровете може да лежи самотният мъж, докато вярата и честолюбието стискат сърцето му; така спи арестантът, който няма друг избор, и арестантката, разделена насила от него.

Но там, където жената и мъжът са се договорили да бъдат заедно, тези пухкави, меки спални принадлежности чакат уверено своето. Знаят, че няма да сгрешат.

И от непристъпната крепост, която не можеше да превземе, Олег излезе от двора, а бастионът на възглавниците радостно стреляше в гърба му…

А проклетият мотоциклет все не се запалваше!

От улицата боботенето се чуваше по-слабо и Олег се спря, за да изчака още малко.

Още не бе загубил надежда да я види. Ако се върне, не можеше да не мине оттук. И те ще се усмихнат един на друг:

„— Здравейте!…“

„— Знаете ли, че…“

„— Колко смешно…“

И тогава той ще извади от ръкава си полусмачаканите, вече полуувехнали теменужки.

Може да я дочака и отново да премине през двора, но нали пак трябва да се изправи пред тези пухкави уверени бастиони!

Те няма да ги пуснат двамата.

Не днес, но може би утре или вдругиден и Вега, въодушевената Вега със светлокафяви очи, чужда на суетата, ще изнесе на тази веранда своята въздушна, нежна, прелестна, но все пак постеля.