Александър Солженицин - Матрьонината къща

Но то не беше по вина на Матрьона: в Торфопродукт нямаше масло, маргаринът се разграбваше веднага, лесно се намираше само лой. А и руската печка, както я гледах, не я биваше за готвене: яденето се вари, без да го вижда домакинята, тенджерата не се нагрява равномерно. Но тя навярно затуй е стигнала до прадедите ни чак от каменния век, защото, запалена веднъж на разсъмване, цял ден пази в себе си топли кърмата и поилото за добитъка, яденето и водата за човека. И върху нея се спи на топло.

Изяждах покорно всичко, което ми беше сготвила, намерех ли нещо нередно — косъм, парченце торф или краче от хлебарка, — търпеливо го изваждах. Не ми даваше сърце да укоря Матрьона. В края на краищата нали ме бе предупредила: „Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“

— Благодаря — напълно искрено казвах аз.

— Че за какво? С парите си — обезоръжаваше ме тя с лъчезарна усмивка. Гледаше ме простодушно с избелелите си светлосини очи и питаше: — Ами за вечеря кво да ви сготвя?

Хранех се два „пъти на ден, както на фронта. Какво можех да си поръчам за вечеря? Пак същото — картови или картовена чорба.

Примирявах се, защото животът ме бе научил не в яденето да намирам смисъла на ежедневното съществуване. По-скъпа ми беше тази усмивка на кръглото й лице, която напразно се опитвах да уловя, след като най-после събрах пари за фотоапарат. Срещу студеното око на обектива лицето на Матрьона добиваше напрегнат или подчертано суров израз.

Само веднъж успях да я снема как се усмихва на нещо си, загледана през прозореца навън.

Тази есен Матрьона изживя много огорчения. Наумиха я съседките да си действува за пенсия. Сам-саменичка беше, а откак бе започнала често да боледува — и от колхоза я бяха отписали. Цял куп неправди бяха струпали върху Матрьона: болна беше, а не я смятаха за инвалид; четвърт век бе работила в колхоза, но нали не беше в завод — нямаше право на лична пенсия — можеше да си действува само за наследствена от мъжа си — тоест, че няма вече кой да я храни. Но мъжът й беше изчезнал ето вече дванадесет години, още от началото на войната, и не беше лесно сега да събере документи от разни места за неговия сташ и колко е получавал. Голям зор беше да й дадат тия бележки; и да пишат в тях все пак, че е получавал поне триста рубли на месец; и да й се издаде документ; коя година е раждана и че живее сама и никой не й помага; и после да ги занесе всичките в пенсионното; и пак да ходи да оправят, което са сбъркали; и пак да ги носи. И да ходи да пита — ще й дадат ли пенсия.

Тичането й се затрудняваше от това, че пенсионното отделение беше на двадесет километра източно от Талново, селсъветът — на десет километра на запад, а съветът на селището — на един час път на север. И така от канцелария на канцелария я разкарваха два месеца — ту за точка, ту за запетайка. Всяко ходене — ден. Отиде в селсъвета, а секретаря го няма, ей тъй на, няма го и толкоз, както става по селата. На другия ден, значи, пак върви. Той пък секретарят е там, ама печатът не е в него. Трети ден ходи. А четвърти път трябва да идеш, защото негова милост в бързината подписал не тая бележка, дето трябвало, щото Матрьона си ги държи всичките заедно.

— Мотаят ме, Игнатич — оплакваше ми се тя след такова безплодно ходене. — Душицата ми излезе.

Но челото й не оставаше дълго омрачено. Бях забелязал: тя имаше сигурно средство да си върне доброто настроение — работата. Веднага хващаше лопатата и почваше да вади картови . Или с чувал под мишница отиваше за торф. Понякога — с кошница за ягоди в далечната гора. И след като се бе кланяла не на канцеларските маси, а на горските храсти, с превит от товара гръб се прибираше вкъщи вече успокоена, от всичко доволна, със своята добра усмивка.

— Сложих вече нишан, Игнатич, зная отде да взимам — казваше тя за торфа. — Едно местенце намерих — за чудо и приказ!

— Матрьона Василиевна, че моят“ торф няма ли да стигне? Цял камион.

— Амиии, твоят торф! Още толкоз, че още толкоз — та дано стигне. Тук зимата като зафучи, че като забръска в прозорците, колкото по̀ палиш, толкоз повече на вятъра отива. Друга година що торф довличахме! Аз и сега да съм домъкнала три камиона, ама вардят. Една жена вече и по съдилища я повлякоха.

Наистина така беше. Вече се усещаше заплашителното дихание на зимата. Наоколо се простираха гори, а дърва нямаше откъде да вземеш. Навсякъде из блатата боботеха екскаватори, но и торф не продаваха на населението, караха само на началството и на ония, дето се навъртаха край началството, и по един камион на учителите, на лекарите, на работниците от завода. На талновчани гориво не им се полагаше — и дума не биваше да отварят. Председателят на колхоза обикаляше селото, гледаше хората в очите взискателно или простодушно и говореше за всичко друго, само не за горивото. Защото той се беше запасил. Сякаш зима не идеше.