Уолтър Скот - Ричард Лъвското сърце

За повече от час в параклиса се възцари дълбоко мълчание и пълен мрак. Рицарят на Спящия леопард остана на колене, като ту въздигаше хвала към небето, ту благодареше на своята дама заради оказаната му милост. Собствената му безопасност, собствената му съдба сега изобщо не го интересуваха.

Внезапно под сводовете на параклиса отекна рязко изсвирване, прилично на сигнала, с който ловецът вика своя сокол. Кенет скочи и стисна камата си. Чу се някакво изскърцване и в пода се разкри отвор, от който бликна светлина. Някакъв човек се изкачваше бавно оттам и най-сетне се подаде навън. Появилото се по такъв странен начин същество се оказа отвратително джудже. В лявата си ръка държеше светилник, а в дясната като че метла. При вида на странното същество Кенет си спомни народните предания за гномовете, които излизат изпод земята или обитават дълбоките пещери.

Джуджето отново изсвири и се наведе надолу, като явно очакваше още някого. Този път от подземния отвор се показа ръка, държаща светилник, след нея постепенно се появи и женска фигура, която по вида и по ръста си много приличаше на своя предшественик. При цялата жалка външност на двамата лицата им издаваха необичайно остър ум и хитрост.

Докато тази отблъскваща двойка се движеше из параклиса и метеше, сър Кенет остана на мястото си като омагьосан. Тъй като и двамата държаха в ръка по един светилник, а с другата метяха, подът не печелеше кой знае колко от техните усилия. Както работеха, постепенно се приближиха до коленичилия рицар и се спряха. Застанаха един до друг точно срещу сър Кенет и полека вдигнаха светилниците си така, че той можеше най-внимателно да огледа лицата им. Черните им пъргави очи поразяваха с напрегнатите си внимателни погледи. След малко двамата, като огледаха рицаря, се обърнаха един към друг и прихнаха в гръмък виещ смях, който оглушително отекна под сводовете. Този звук беше толкова ужасяващ, че сър Кенет трепна и като ги закле в Божието име, ги попита кои са и как се осмеляват да сквернят това свещено място с дивите си крясъци и дяволски жестове.

— Аз съм джуджето Нектабан — отвърна мъжът. Гласът му бе твърде подходящ за неговата фигура и напомняше грачене на гарван.

— А аз се казвам Геневра. Аз съм негова дама и любима — произнесе спътничката му. Гласът се оказа още по-остър и неприятен от този на мъжа.

— Откъде се взехте тук? — попита рицарят, все още неповярвал, че двете същества пред него са от човешки род.

Преди още да отговорят, от тъмния край на параклиса се чу нечий глас:

— Млък! — произнесе той. — Махайте се оттук, глупаци. Свършихте си вече работата.

Щом чуха тази заповед, джуджетата промърмориха нещо, веднага духнаха светилниците си и оставиха рицаря в пълна тъмнина. Когато шумът от стъпките им се стопи, настъпи мъртво мълчание — верния спътник на мрака.

Рицарят изпита облекчение, когато тези клети създания си отидоха. Държанието и външността им се оставяха никакви съмнение, че те са от злополучната порода хора, които поради физическите си недостатъци са обречени да играят ролята на шутове в знатни семейства, където външният им вид служи като постоянно развлечение за всички. По начина на мислене и по обичаите си шотландецът никак не надвишаваше епохата си и при други условия би изпитал голямо удоволствие от мимическите упражнения на тези човешки подобия, но сега появата им бе нарушила сериозното му и тържествено настроение, затова дори се зарадва, когато те се изгубиха.

След няколко минути вратата, която бе послужила за вход на Кенет, бавно се отвори и през пролуката блесна слаба светлина. Провидя се тъмна фигура, просната пред прага. Щом се приближи, Кенет позна отшелника, явно останал в тази унижена поза дълги часове.

— Свърши се вече — произнесе пустинникът, като чу приближаващите се стъпки на рицаря, — аз, най-жалкия грешник, ще вървя до човека, който може да се смята за най-щастливия смъртен, понеже бе удостоен с най-високата чест! Вземи светилника и ме води надолу по стъпалата, защото не мога да сваля покривалото, преди да се отдалеча от това свещено място.

Шотландският рицар мълчаливо се подчини. Величествеността на току-що видяното изключително зрелище потисна поривите му на любопитство. Той тръгна напред и заслиза по многобройните потайни стълби и площадки, по които наскоро се бяха изкачвали. Не след дълго се озова отново във външното помещение на пещерата.