Уолтър Скот - Ричард Лъвското сърце

Сър Томас беше владетел на Джилсланд в Къмбърланд. По онова време имената и титлите не бяха толкова здраво прикрепени към отделните лица, както сега. Нормандите го наричаха лорд де Уо, а англосаксите, ревниво пазейки родния си език и гордеейки се, че в жилите на този прочут боец тече англосаксонска кръв, го наричаха с английското име Томас или още по-просто — Том от Джилс.

Ричард лежеше на постелята си. Той мразеше леглото си, което му причиняваше и душевни, и физически страдания. Светлосините му очи, отличаващи се обикновено със своята яснота и блясък, от душевното вълнение и от треската бяха станали още по-изразителни. Наполовина засенчени от червеникавите кичури на косата му, те се взираха неспокойно, напрегнато и напомняха за последните слънчеви лъчи, прорязващи бурен облак, все още позлатен в краищата си от блясъка на дневното светило. Мъжествените му черти носеха следите от усилващата се мъчително болест. Страните и брадичката му бяха обраснали в гъста брада, която никой не разресваше и не подстригваше. Болният се въртеше от едната страна на другата и ту се замяташе със завивката, ту я хвърляше. Изпомачканата постеля и нетърпеливите му жестове говореха и за енергия, и за сприхав характер, подходящ за твърде напрегната дейност.

До постелята на Ричард бе застанал Томас де Уо. Лицето, позата и държанието му бяха пълна противоположност на измъчения крал. Ръстът му беше почти гигантски, косата му по гъстота можеше да се сравни с косата на Самсон, след като къдриците на израилския юнак са минали през филистимските ножици, защото косата на де Уо бе късо подстригана, за да влиза под шлема. Големите му кафяви очи излъчваха светлината на есенно утро. Те бяха спокойни и само когато движенията на Ричард ставаха твърде поривисти и трескави, проявяваха се признаци на вълнение. Чертите на лицето му, масивни, както и цялата му фигура, можеха да се нарекат красиви, ако не ги обезобразяваха белези; горната му устна по нормандска мода бе покрита с дълги, гъсти мустаци. Също като косата те бяха тъмнокестеняви и тук-там ги прошарваха бели нишки. Снагата му издаваше сила, която не се страхува нито от физически усилия, нито от капризите на климата: той беше с тесни бедра и широки рамене, с дълги ръце, с могъщи дробове и силни нозе. Вече три нощи не беше събличал кожената си дреха с бял кръст на рамото: докато се грижеше за болния крал, можеше да отделя само по няколко минути за сън. Баронът почти не променяше позата си и се отделяше от мястото си само за да даде лекарството на Ричард или някое освежително питие, защото никой от другите придворни не можеше да го убеди да ги пие. В нежните и в същото време недодялани движения, с които изпълняваше задълженията си, се долавяше нещо трогателно, рязко противоречащо на грубите му жестове и на военната му стойка.

Шатрата, в която се намираха двамата, както подхождаше на онази епоха и на характера на Ричард, бе подредена не толкова с кралски разкош, колкото с войнствени принадлежности. Из нея бяха разхвърляни, а понякога и окачени на поддържащите я стълбове най-различни видове настъпателно и отбранително оръжие, понякога доста странно и дори новоизобретено. На малката масичка до постелята бе поставен стоманен щит с триъгълна форма, на който бяха изобразени три лъва — герба на славния крал. Пред щита имаше златен обръч, напомнящ корона на херцог и отличаващ се от нея само по това, че отпред беше по-висок, отколкото отзад. Този обръч заедно с поставената в него бродирана тиара от пурпурно кадифе тогава представляваше емблемата на английската кралска власт. До короната, сякаш за да я брани, бе оставена грамадна секира, която едва ли някой друг освен Ричард Лъвското сърце би могъл да развърти.

Във външното помещение на шатрата дежуреха двама-трима души от кралската свита. Те изглеждаха потиснати: тревожеха се за здравето на своя господар, освен това ги плашеше и мисълта, че ако той се спомине, над тях ще надвисне голяма опасност. Мрачното им състояние се предаваше и на стражата около шатрата. Войниците вън се разхождаха мрачни, мълчаливи, понякога заставаха неподвижни като изваяния, потънали в мислите си.

— Значи нищо хубаво не можеш да ми известиш, сър Томас — подир дълго и тежко мълчание произнесе кралят, разкъсван от трескавото вълнение, за което споменахме по-горе. — Всички наши рицари са станали жени, а нашите дами — монахини. В целия ни стан не може да се види дори искрица от мъжество, дори проблясък от доблест. А нали тук е събран цветът на рицарска Европа!