Уолтър Скот - Айвънхоу

— Моят господар — отвърна Болдуин — умее да отплаща на презрението с презрение и на ударите с удари, както умее да отвърне и на любезността с любезност. Щом вие отказвате да приемете от него всякакъв дял от откупа, определен на другите рицари, аз трябва да оставя тук бронята и коня му, защото съм сигурен, че той не ще благоволи вече да я носи, нито пък да яхне този кон.

— Вие отговорихте достойно, добри оръженосецо — каза Обезнаследения рицар, — достойно и смело, както подобава да се говори от името на отсъстващия господар. Но не оставяйте тук коня и бронята. Върнете ги на господаря си или ако той не благоволи да ги приеме, запазете ги за себе си, добри приятелю. Доколкото те са мои, аз ви ги подарявам от сърце.

Болдуин се поклони дълбоко и се оттегли с другарите си. Обезнаследения рицар се върна в палатката.

— Досега, Гърт — обърна се той към слугата си, — моето държане не накърни честта на английските рицари.

— А пък аз — каза Гърт, — макар и саксонски свинар, не лошо играх ролята на нормански оръженосец.

— Да — отвърна Обезнаследения рицар, — само че през цялото време треперех да не би недодялаността ти да те издаде.

— Ами! — рече Гърт. — Не се боя, че може да ме открие някой освен моят другар в игрите шутът Уомба, който не знам дали е по-скоро мошеник или глупак. Едва се сдържах да не се изсмея, когато старият ми господар мина тъй близо до мен, въобразявайки си през всичкото време, че Гърт му пази шопарите на много мили оттук из гъстаците и блатата на Ръдъруд. Ако ме хванат…

— Стига — каза Обезнаследения рицар, — ти знаеш какво ти обещах.

— Ами що се отнася до това — рече Гърт, — аз никога няма да изоставя приятеля си, за да си запазя кожата. Тя е здрава и ще изтърпи и нож, и камшик тъй добре, както кожата на кой да е шопар от стадото ми.

— Вярвай ми — заяви рицарят, — аз ще ти се отплатя за опасността, на която се излагаш от любов към мен. Междувременно приеми тези десет жълтици.

— Сега — каза Гърт, прибирайки жълтиците в кесията си — аз съм по-богат от всеки друг свинар или крепостник.

— Занеси тази торба със злато в Ашби — продължи господарят му, — намери Исак от Йорк и нека той си вземе, колкото иска за коня и бронята, които получих благодарение на доверието му.

— Не, кълна се в свети Дънстън — отвърна Гърт, — това аз няма да сторя.

— Как така, разбойнико — попита господарят му, — нима отказваш да се подчиниш на заповедите ми?

— Ако са честни, разумни и достойни за християнин, да — отвърна Гърт, — но тази заповед не е такава. Да разреша на евреина да вземе колкото си иска, не е честно, защото значи да ограбя господаря си; не е и разумно, защото само глупак би постъпил така; не е и християнско, защото значи да ограбиш един вярващ, за да обогатиш неверник.

— И все пак задоволи искането ми, упорити негоднико — настоя Обезнаследения рицар.

— Ще го сторя — отвърна Гърт, като скри торбичката под мантията си и излезе. — И ще видим дали няма да го принудя да се задоволи с половината от това, което ще поиска — промърмори той, оставяйки Обезнаследения рицар на собствените му смутни размисли. Поради редица причини, които сега не можем да съобщим на читателя, те бяха особено мъчителни и болезнени.

Сега трябва да се пренесем в град Ашби или по-скоро в една вила близо до него, собственост на богат израилтянин, у когото Исак бе на квартира с дъщеря си и слугите си. Както е известно, евреите са толкова щедри в своето гостоприемство и благотворителност към собствения си народ, колкото неохотно и свидливо проявяват тези качества към онези, които са свикнали да наричат неверници и чието отношение към тях наистина малко заслужава подобни прояви.

В една малка, но богато мебелирана в ориенталски вкус стая Ребека седеше на купчина бродирани възглавници върху един подиум, който заобикаляше стаята и служеше, подобно на естрадата у испанците, вместо столове. Тя следеше движенията на баща си със загрижен поглед на предана — дъщеря, докато той крачеше из стаята неспокойно и унило и ту сключваше ръце, ту вдигаше очи към тавана с поглед на човек, терзан от голяма душевна мъка.

— О, Якове! — провикваше се той. — О, вие, дванайсет свети отци на племето ми! Каква загуба за човек, който винаги е спазвал до последната йота Мойсеевия закон! С едно грабване да ми измъкнат петдесет сребърника, и то ноктите на такъв тиранин!

— Но, татко — възрази Ребека, — стори ми се, че ти доброволно даде парите на принц Джон.