Уолтър Скот - Айвънхоу

— Отче Авраме! — извика Исак от Йорк при първата среща между тамплиера и Обезнаследения рицар. — Как свирепо язди този неверник! Ох, хубавият кон, донесен чак от Барбари — толкоз го е грижа за него, сякаш е диво магаренце. Ами хубавите доспехи, дето струват толкова пари на Джозеф Перейра, миланския оръжейник, плюс седемдесет на сто печалба — пет пари не дава за тях, сякаш на пътя ги е намерил!

— Щом рискува собственото си тяло и собствения си живот в тази страшна борба, татко — каза Ребека, — едва ли можеш да очакваш да щади коня и бронята.

— Чедо! — извика Исак доста разпалено. — Ти не знаеш какво приказваш. Главата му и тялото му са негови собствени, а пък конят и доспехите принадлежат на… Свети Якове, какво щях да кажа! Все пак той е добър момък. Гледай, Ребека, гледай, той пак излиза на бой срещу филистимеца… Моли се, чедо, моли се за безопасността на добрия младеж… и на бързия кон, и на скъпата броня. Боже на отците ми! — възкликна той пак. — Той победи и необрязаният филистинец падна под копието му, също както Ог, царят на Башан и Сихон, царят на аморитяните, падна под меча на нашите прадеди! Той сигурно ще вземе като плячка и награда златото и среброто им, бойните им коне и стоманените им брони.

Достойният евреин проявяваше същата загриженост при всяка среща и рядко пропускаше да пресметне набързо стойността на коня и доспехите, спечелени от победителя при всеки нов успех. Следователно успехът на Обезнаследения рицар бе следен с немалък интерес и от хората, които седяха край тази част на игрището, дето бе спрял сега.

Дали защото не можеше още да реши, или поради друга някоя причина за колебание, победителят на деня стоя неподвижен повече от една минута, докато погледите на безмълвната публика бяха приковани върху него. После той наведе бавно и грациозно копието си и постави короната пред краката на хубавата Роуина. Веднага гръмнаха тромпетите и херолдите провъзгласиха лейди Роуина за кралица на красотата и любовта през следващия ден, като заплашиха с подходящи наказания всички, които откажат да се подчинят на нейната власт. После те повториха повика си: „Щедрост!“ и Седрик в изблика на радостта си им отвърна с богат дар, към който Ателстън прибави, макар и по-бавно, друг също така богат.

Ропот се зачу между норманските дами, които не бяха свикнали да се дава предпочитание на една саксонска красавица, също както норманските благородници не бяха свикнали да понасят поражение във въведените от самите тях рицарски игри. Но това недоволство бе заглушено от виковете на народа: „Да живее лейди Роуина, избраната законна кралица на любовта и красотата!“ Към тях се присъединиха и викове от седящите по долните редици: „Да живее саксонската принцеса! Да живее потомството на безсмъртния Алфред!“ Колкото и да бяха неприятни тези викове за принц Джон и заобикалящите го, той въпреки това се видя принуден да потвърди избора на победителя. Като нареди да му доведат коня, той стана от трона си. Яхвайки дребния си испански кон, той навлезе в арената, придружен от свитата — си. Принцът се спря за момент пред галерията на лейди Алиша, на която изрази почитанията си, забелязвайки същевременно:

— Кълна се във всичко свято, господа, че ако бойните подвизи на рицаря доказаха, че той има здрави ръце и мускули, то изборът му също така недвусмислено доказа, че очите му съвсем не са от най-острите.

В този случай, както и през целия си живот, Джон имаше нещастието да не разбира достатъчно добре характера на хората, На които искаше да се хареса. Уолдемар Фицърс бе по-скоро обиден, отколкото поласкан, че принцът така явно изрази мнението си, че дъщеря му е била пренебрегната.

— Не познавам друго тъй ценно и неотменно рицарско право — каза той — от това всеки свободен рицар да си избере дамата на сърцето по своя собствена преценка. Моята дъщеря не търси да бъде отличена от когото и да било. Със собствената си личност и в собствената си среда тя винаги ще получава в пълна мяра това, което й се дължи.

Принц Джон не отговори нищо. Пришпорвайки коня си, сякаш за да излее върху него гнева си, той принуди животното с няколко скока да стигне до ложата, където седеше лейди Роуина, в чиито крака още лежеше короната.

— Приемете, красавице — каза той, — този символ на вашата кралска власт, пред която никой не се прекланя тъй искрено, както ние сам, Джон Анжу. И ако благоволите днес с вашия благороден баща и вашите приятели да удостоите с присъствието си нашия банкет в замъка Ашби, ние ще можем да опознаем кралицата, на която посвещаваме утрешния ден.