Уолтър Скот - Айвънхоу

Междувременно суетливият абат Жорво припомни шепнешком на принц Джон, че е време победителят да покаже добрия си вкус вместо смелостта си, като избере между хубавиците, които красяха галериите, дамата, която да заеме трона на кралицата на красотата и любовта и да предаде наградата на победителя в турнира на следващия ден. Затова принцът направи знак с жезъла си, когато рицарят премина покрай него при втората си обиколка на игрището. Той се обърна към трона и като наведе копието си така, че върхът му бе на една стъпка от земята, застана неподвижно, сякаш очакваше заповедите на Джон. Всички изразиха възхищението, си от бързината и сръчността, с която моментално превърна възбудата и напрежението на огнения си кон в неподвижност, достойна за статуя на конник.

— Обезнаследени рицарю — каза принц Джон, — тъй като това е единствената титла, с която можем да се обърнем към вас, ваш дълг и привилегия сега е да назовете прекрасната дама, която като кралица на честта и любовта ще господства на утрешния празник. Ако като чужденец в нашата страна вие случайно се нуждаете от помощта на чужда преценка в избора си, можем само да кажем, че Алиша, дъщерята на нашия храбър рицар Уолдемар Фицърс, отдавна се смята в нашия двор за първа по хубост и по ранг. Но без съмнение ваше право е да дадете на когото искате тази корона, с която вашата избраница официално и окончателно става утрешна кралица. Вдигнете копието си!

Рицарят се подчини и принц Джон сложи на върха на копието корона от зелена коприна, украсена по горния ръб от редуващи се стрели и сърца, които напомняха ягодовите листа и кръгчетата по короната на херцог.

За недвусмисления намек относно дъщерята на Уолдемар Фицърс Джон имаше не една причина, всички, породени от един ум, който представляваше странна смесица от нехайство и дързост с долна хитрост и лукавство. Той искаше да прогони от паметта на заобикалящите го рицари собствената си неприлична и недостойна шега относно еврейката Ребека. Той желаеше да спечели благоразположението на Уолдемар, бащата на Алиша, от когото се боеше и който няколкократно бе проявил недоволството си от постъпките му днес. Имаше желание също така да се хареса и на дамата, защото Джон бе тъй развратен в удоволствията си, колкото невъздържан бе в амбициите си. Но независимо от всички причини той искаше да създаде на Обезнаследения рицар (когото вече ненавиждаше) един силен враг в лицето на Уолдемар Фицърс, който сигурно щеше да бъде много възмутен от обидата, нанесена на дъщеря му, ако, както беше твърде вероятно, победителят избере друга дама.

И така и стана. Обезнаследения рицар мина покрай ложата, близо до тази на принца, където седеше лейди Алиша с пълния блясък на тържествуващата си? красота, и заменяйки досегашния си галоп край игрището с бавен ход, се възползува от правото си да разгледа множеството прелестни лица, които красяха този блестящ кръг.

Интересно бе да се наблюдава различното държане на хубавиците, подложени на този преглед. Някои се изчервяваха, други си придаваха горд и достоен вид, трети пък гледаха направо напред я се правеха, че не знаят какво става. Едни се дръпваха назад уплашени, може би привидно, други се мъчеха да не се усмихнат, а две-три дами направо се изсмяха. Няколко спуснаха воалите си, за да прикрият своите прелести. Но тъй като Уордърският ръкопис казва, че това били красавици, признати вече от десет години, вероятно е, насладили се вече на тези суети, те да са пожелали да се оттеглят и да дадат преднина на изгряващите звезди.

Най-после борецът се спря пред ложата, където седеше лейди Роуина, и напрежението на зрителите достигна върха си.

Трябва да признаем, че ако интересът, проявен към успеха му, би могъл да подкупи Обезнаследения рицар, то тази част от галерията, пред която бе спрял сега, заслужаваше неговото предпочитание. Седрик Саксонеца, възрадван от поражението на тамплиера и още повече от неуспеха на своите зли съседи Фрон де Бьоф и Малвоазен, бе надвесил цялото си тяло над ложата и следеше всеки ход на победителя не само с очи, но и с цялото си сърце и душа. Лейди Роуина бе наблюдавала събитията със същото внимание, без обаче открито да издава силния си интерес. Дори флегматичният Ателстън бе проявил признаци на отърсване от апатията си, когато бе поискал бокал с мискетово вино и го бе изпил за здравето на Обезнаследения рицар.

Друга група, седнала под ложата на саксонците, бе проявила не по-малък интерес към събитията днес.