Уолтър Скот - Айвънхоу

Любопитството на Джон бе раздразнено от тайнствеността на непознатия и тъй като вече бе недоволен от изхода на турнира, в който ползващите се от благоволението му организатори на турнира последователно бяха победени от един рицар, той отвърна високомерно на церемониалмайсторите:

— Кълна се в светлото чело на дева Мария, че този рицар е лишен не само от наследството си, но и от всяка вежливост, щом желае да се яви пред нас, без да открива лицето си. Знаете ли, милорди — обърна се той към свитата си, — кой може да бъде този храбрец, който се държи така гордо?

— Не мога да отгатна — каза де Брейси. — Не съм си мислил, че между четирите британски морета може да има борец, годен да повали тези петима рицари в един ден. Кълна се във вярата си, никога няма да забравя с каква сила блъсна де Випон. Бедният хоспиталиер изхвръкна от седлото като камък от прашка.

— Не се хвалете много — каза един от присъстващите рицари от ордена „Сент Джон“. — Борецът на вашите тамплиери не бе по-късметлия. Видях вашия храбър майстор на копието Боа Жилбер три пъти да се претъркулва на земята, като всеки път загребваше пълни шепи пръст.

Верният на тамплиерите де Брейси искаше да му отвърне, но принц Джон му попречи.

— Мълчете, господа — каза той, — какви са тези безсмислени спорове?

— Победителят — рече де Уивил — все още чака вашето благоволение.

— А пък ние благоволяваме — отвърна Джон — той да почака, докато узная дали няма някой, който поне да отгатне кой е и какъв е. Даже и да стои до мръкване, той е достатъчно разгорещен от днешните си усилия.

— Ваша милост — намеси се Уолдемар Фицърс, — вие няма да окажете на победителя заслужената почест, ако го принуждавате да чака, докато ви кажем това, което не можем да знаем. Аз поне не мога да направя никакво предположение — освен ако е някой от отличните борци, които отидоха с крал Ричард в Палестина и сега един по един се връщат от светите земи.

— Може да е граф Солзбъри — каза де Брейси, — той има горе-долу същия ръст.

— По-скоро сър Томас де Мълтън, рицар на Гилзланд — рече Фицърс. — Солзбъри е по-едър.

Измежду свитата се разнесе шепот, но кой пръв го подхвана, не можа да се разбере: „Може да е кралят — може да е самият Ричард Лъвското сърце.“

— Недай боже! — възкликна принц Джон, побледня неволно като смъртник и се сви като ударен от мълния. — Уолдемар! Де Брейси! Смели рицари и господа! Помнете обещанията си и ми останете верни!

— Тук няма такава опасност — рече Уолдемар Фицърс. — Тъй малко ли познавате огромното тяло на бащиния си син, та да можете да помислите, че ще се събере в тези доспехи? Де Уивил и Мартивал, най-добре ще услужите на принца, като доведете при трона му победителя и сложите край на недоразумението, което прогони всичката кръв от страните му. Погледнете го по-внимателно — продължи той — и ваше височество ще се увери, че е с три инча по-нисък от крал Ричард и двойно толкова по-тесен в плещите. Дори конят, който язди, не би могъл да понесе тежестта — на крал Ричард при една-единствена среща.

Още докато той говореше, церемониалмайсторите доведоха Обезнаследения рицар в подножието на дървените стъпала, които водеха от арената към трона на принц Джон. Последният бе толкова развълнуван при мисълта, че брат му, комуто дължеше толкова много и комуто бе нанесъл толкова щети, може внезапно да се е завърнал в родината си, че дори отличителните белези, посочени от Фицърс, не разсеяха напълно опасенията му. И докато накратко и смутено възхвали смелостта му и нареди да му предадат определения като награда боен кон, той трепереше да не би зад пречките на скритото зад бронята лице да се чуе отговор с дълбокия и страшен глас на Ричард Лъвското сърце.

Но Обезнаследения рицар не изрече ни дума в отговор на похвалите на принца, а само изрази благодарността си с дълбок поклон.

Двама богато облечени слуги доведоха коня на арената. Той бе снабден с най-скъпо бойно снаряжение, което обаче едва ли увеличаваше цената на благородното животно в очите на познавачите. Слагайки една ръка на седлото, Обезнаследения рицар веднага се метна на гърба на жребеца, без да се възползува от стремената, и като размахваше високо копието си, премина два пъти през арената, демонстрирайки качествата на коня с изкуството на сръчен ездач.

Тази му демонстрация би могла да се сметне за белег на суетност, ако не бе редно в този случай да се покажат колкото може по-добре качествата на царската награда, с която бе удостоен победителят, и той отново бе акламиран от всички присъстващи.