Уолтър Скот - Айвънхоу

Ричард и Уилфред влязоха със Седрик Саксонеца в помещението на покойника и когато Седрик тържествено им посочи ковчега на преждевременно загиналия Ателстън, те последваха неговия пример, като набожно се прекръстиха и прошепнаха кратка молитва за успокоение на душата му.

След този жест на християнско милосърдие, Седрик отново им направи знак да го последват, като безшумно премина по каменния под. После слезе по едни стъпала, много предпазливо отвори вратата на един малък съседен параклис. Той бе квадратен, около осем стъпки на осем, и като първия издълбан в стената. Бойницата, която го осветяваше, гледаше на запад и доста се разширяваше към наклонената си вътрешна страна; един лъч от залязващото слънце се прокрадна в този тъмен кът и откри фигурата на жена с благородна осанка, по чието лице още личаха следите на царствена хубост. Дългите й траурни дрехи и широкото надиплено покривало от тънък черен креп подчертаваха белотата на кожата й и красотата на светлите й гъсти, отпуснати коси, които времето не бе посребрило. По лицето й бе изписана най-дълбока скръб, примесена с примирение. На масата пред нея имаше разпятие от слонова кост, а до него требник, богато илюстриран с цветни рисунки, кориците на който бяха украсени с обковка и заключалка от злато.

— Благородна Едит — каза Седрик, след като постоя за миг-в мълчание, сякаш, за да даде на Ричард и Уилфред време да погледат господарката на този дом. — тези видни странници са дошли да споделят скръбта ти. Ето доблестният рицар, който се сражава толкова храбро, за да освободи този, когото днес оплакваме.

— Благодаря му за неговата храброст — отвърна дамата, — макар бог да повели тя да е проявена напразно. Дължа благодарност на него и на другаря му за любезността им, която ги е довела тук, да видят вдовицата на Аделинг, майката на Ателстън в час на дълбока скръб и печал. Поверявам ги на твоите грижи, добри ми родственико, уверена, че не ще им липсва нищо, което гостоприемството между тези тъжни стени все още може да им достави.

Гостите дълбоко се поклониха пред опечалената майка и се оттеглиха с гостолюбивия си водач.

По друга виеща се стълба стигнаха до една стая със същите размери като първата, в която бяха влезли, разположена на по-горния етаж непосредствено над нея. Още преди да отворят вратата, оттам чуха тихо и тъжно хорово пеене. Когато влязоха, се намериха пред около двадесет девойки и по-възрастни жени от знатни саксонски семейства. Четири девойки, водени от Роуина, пееха химн за душата на покойника, от който успяхме да разгадаем само три-четири строфи:

Докато хористите тихо и жално пееха тази погребална песен, другите бяха разделени на две групи, от които едната украсяваше с бродерия според умението и вкуса на жените голяма копринена плащеница за ковчега на Ателстън, докато другите избираха гирлянди от поставени пред тях кошници с цветя със същото печално предназначение. Девойките се държаха благопристойно, без признаци на дълбока скръб. От време на време обаче, ако някоя от тях прошепнеше нещо или се усмихнеше, биваше упрекната от по-строгите възрастни жени, а тук-там се намираше някоя девойка, която явно повече се интересуваше как й стои траурната премяна, отколкото към печалната церемония, за която се готвеха. Тези прояви (ако непременно се налага да признаем истината) съвсем не намаляха при влизането на двама непознати рицари, което накара някои от девойките да повдигнат очи, да надзърнат и да си шушукат. Само Роуина, твърде горда, за да бъде суетна, поздрави своя спасител с изискана вежливост. Тя се държеше сериозно, но без унилост; и не е чудно сериозният й вид да се дължеше еднакво на мислите й за Айвънхоу и неизвестната му съдба, както и за смъртта на родственика й.

Седрик обаче, както вече забелязахме, не се отличаваше с особена прозорливост при такива случаи и сега му се стори, че скръбта на повереницата му е толкова по-дълбока от скръбта на коя и да е от другите девойки, че той счете за необходимо да обясни шепнешком: „Тя беше годеница на благородния Ателстън“. Съмнително е дали думите му увеличиха съчувствието на Уилфред към опечалените от Кънингзбърг.