Уолтър Скот - Айвънхоу

Такава картина се представи пред погледа на Ричард и витата му, когато влязоха в двора на замъка Кънингзбърг. Сенешалът или домоуправителят благоволяваше да обърне внимание на групите от по-маловажни гости, които непрекъснато влизаха или си отиваха, само дотолкова, доколкото бе необходимо, за да запази редът. Все пак му направи впечатление красивата външност на краля и на Айвънхоу, още повече, защото лицето на последния му се видя познато. Освен това пристигането на двама рицари, а облеклото им ги определяше като такива, бе рядко събитие на саксонско тържество и не можеше да не се сметне за чест на покойника и близките му. В черните си дрехи, с белия си жезъл в ръка — символ на длъжността му, — тази важна особа си проби път между пъстрата тълпа от гости и поведе Ричард и Айвънхоу към входа на кулата. Гърт и Уомба бързо намериха познайници в двора и не си позволиха да се натрапят, докато не бъдат повикани.

В голямата кула на замъка Кънингзбърг се влиза по много особен начин, характерен за първобитната простота на древните времена, когато е бил построен. Няколко тесни и стръмни, почти отвесни стъпала водят към един нисък вход в южната страна на кулата, през който предприемчивият археолог още може — поне до преди няколко години можеше — да се добере до малко стълбище, изсечено в самата стена, което отвежда към третия етаж на зданието; двата по-долни етажа служат за подземни затвори или изби, където въздухът и светлината проникват само през една квадратна дупка в пода на третия етаж; там, изглежда, се слиза само с подвижна стълба. В горните помещения на кулата, която има общо четири етажа, се отива по стълбище, издигнато във външните каменни подпори.

По този труден и сложен вход поведоха добрия крал Ричард, последван от верния му Айвънхоу, към кръглата стая, която заема целия трети етаж. Уилфред използува времето, което им отне трудното изкачване, за да закрие лицето си в плаща, защото бяха решили, че ще бъде целесъобразно той да се представи на баща си едва когато кралят му даде знак.

В стаята около голяма дъбова маса бяха насядали дванадесетина най-изтъкнати представители на саксонски семейства от околността. Всички бяха стари или поне възрастни мъже. По-младите, за голямо неудоволствие на бащите им, като Айвънхоу бяха провалили преградите, които в продължение на половин век разделяха норманските завоеватели от победените саксонци. Унилият и натъжен вид на тези почтени мъже, мълчанието им и опечалените им пози рязко се отличаваха от несериозното поведение на веселящите се пред замъка хора. Посивелите им коси, дългите им гъсти бради, както и едновремешните им дрехи с широки черни наметала много добре подхождаха на необикновената проста стая, където седяха. Те имаха вид на група хора от далечното минало, които боготворят Водан, оживели сега, за да оплакват упадъка на националното си величие.

Седрик седеше на равна нога между сънародниците си, но по общо съгласие, изглежда, се смяташе за глава на събраните се мъже. Когато Ричард влезе (а Седрик го знаеше само като храбрия рицар на букаите), той стана тържествено и го приветства с обикновения поздрав: „Waes hael“, като същевременно вдигна чаша. Кралят, който познаваше обичаите на английските си поданици, отвърна на поздрава с подобаващите думи: „Drinc hael“ и пи от една чаша, подадена му от домоуправителя. По същия учтив начин се отнесоха с Айвънхоу, който пи за здравето на баща си, без да проговори, и вместо да изрече обикновения отговор, наведе глава, за да не го познаят по гласа.

След тази встъпителна церемония Седрик стана, подаде ръка на Ричард и го въведе в един малък и съвсем първобитен параклис, издълбан, тъй да се каже, в една от външните подпори. Тъй като освен една много тясна бойница там нямаше никакъв, отвор, параклисът щеше да бъде съвършено тъмен, ако не бяха две факли, в червената и опушена светлина на които се очертаха сводест таван и голи стени, грубо изработен каменен олтар и едно разпятие, направено също така от камък.

Пред олтара бе поставен саркофаг, а от двете му страни коленичеха по трима свещеници, които шепнешком четяха молитви с броениците си, с всички възможни признаци на външна набожност. За тази церемония майката на покойника бе заплатила много щедро „soul scat“ 208 208 Налог за погребение, който се плащал на църквата. — Б. пр. на манастира „Св. Едмънд“. А за да бъдат напълно заслужени парите, всички братя от манастира с изключение на куция клисар, бяха дошли в Кънингзбърг, където шестима от тях непрекъснато бдяха над ковчега на Ателстън и изпълняваха погребалните обреди, докато останалите не изпускаха случая да участвуват както в угощението, така и в развлеченията пред замъка. При това набожно бдение над мъртвеца добрите монаси особено внимаваха да не прекъснат нито за миг химните си, за да не би Зернбок, древният саксонски Аполион, да хване починалия Ателстън. Не по-малко внимателно пазеха да не би някой грешен мирянин да докосне черната плащеница на ковчега, използвана при погребението на св. Едмънд; пипнеше ли я светско лице, тя щеше да бъде осквернена. Ако действително тези грижи биха били от полза за мъртвеца, той имаше право да ги очаква от страна на братята от манастира „Св. Едмънд“, защото освен сто златни манкуси, платени като откуп за душата му, майката на Ателстън бе изявила намерението си да дари манастира с по-голямата част от земите на покойника, за да осигури непрекъснати молитви за неговата душа и за душата на починалия си съпруг.