Уолтър Скот - Айвънхоу

Разбойникът се оказа прав в предвижданията си. Слънцето още беше над хоризонта, когато кралят, придружен от Айвънхоу, Гърт и Уомба, без всякакви препятствия по пътя, видя пред себе си замъка Кънингзбърг.

Малко са в Англия по-красиви и величествени гледки от околностите на тази стара саксонска крепост. Спокойната тиха река Дон се вие през амфитеатрално разположени ридове, където красиво се редят нивя и гори, а на възвисяващия се над реката хълм се издига добре защитена със стени и ровове старинна сграда, саксонското име на която показва, че преди норманското нашествие е била резиденция на английските крале. Външните стени навярно са пристроени от норманите, но централната кула на замъка, изглежда, е от древни времена. Разположена е на хълма в единия край на вътрешния двор и представлява пълен кръг с диаметър може би от двадесет и пет стъпки. Стената е извънредно дебела, подпряна и защитена от шест огромни издадени навън подпори, които се издигат от всички страни на кулата, сякаш за да я подсилят и поддържат. На доста голяма височина от основите тези масивни подпори са изцяло зазидани, но към върха са кухи и завършват с малки кулички, свързани с централните части на замъка. За любителите на живописни гледки тази огромна сграда с отличителните й особености, погледната отдалече, представлява толкова голям интерес, колкото вътрешността на замъка за страстния любител на старини, която мислено го пренася в дните на Хептархията. Казват, че една могила недалеч от замъка била гробница на знаменития Хенгист. А в близкия църковен двор показват различни любопитни старинни паметници. 207 207 Бележка за замъка Кънингзбърг.

Когато Ричард Лъвското сърце и свитата му доближиха това примитивно и все пак монументално здание, то не беше обкръжено от външни укрепления, както е сега. Саксонският архитект бе изчерпал изкуството си, като бе направил главната кула лесно защитима, около нея нямаше нищо освен висока ограда от дебели колове.

Огромно черно знаме, което се развяваше на върха на кулата, известяваше, че погребалните обреди за покойния собственик още не бяха привършени. По него нямаше никакви емблеми, защото хералдическите девизи бяха нововъведение дори сред самото норманско рицарство, а за саксонците бяха съвсем непознати. Но над портата имаше друго знаме, с доста примитивно нарисуван бял кон, който чрез добре известния символ на Хенгист и саксонските му бойци, показваше от каква народност и с какъв ранг бе покойникът.

Около замъка цареше голямо оживление, защото при, такива погребални пиршества бе прието да се проявява най-щедро гостоприемство, така че канеха не само най-далечните роднини на покойника, но и обикновени, случайни странници. Понеже покойният Ателстън бе извънредно богат и високопоставен, този обичай бе спазен до най-големи подробности.

Ето защо много хора на групи сновяха нагоре-надолу по хълма, на който бе разположен замъкът. А когато кралят и придружаващите го минаха през отворените и неохранявани врати на външната ограда, гледката, която им се представи в заграденото пространство, мъчно можеше да се свърже с повода на този сбор. На едно място готвачи с голямо усилие печаха огромни волове и тлъсти овце, на друго отваряха бъчви с пиво, с което щедро черпеха гостите. Събрани на групи, най-различни хора лакомо поглъщаха храната и пиеха напитките, предоставени им в неограничени количества. Оголелият саксонски крепостник утоляваше полугодишния си глад и жажда в един ден, отдаден на чревоугодничество и пиянство; гражданинът, и занаятчията от еснафа по свикнали да си угаждат, с охота си хапваха или пък с любопитство преценяваха колко малц има в пивото, както и умението на пивоваря. Имаше и някои от по-бедните нормански благородници, които се отличаваха с обръснатите си бради и къси плащове, а и не по-малко с това, че не се отделяха един от друг, гледаха с голямо презрение на цялото тържество, дори когато благоволяваха да си вземат от вкусете блюда, с които толкова щедро ги угощаваха.

Разбира се, имаше безброй много просяци наред със странстващи войници, завърнали се от Палестина (поне така твърдяха); амбулантни търговци излагаха стоката си; тъгуващи занаятчии търсеха работа; а странстващи поклонници, дошли от божи гроб, нередовни свещеници, саксонски менестрели и уелски певци-поети тихо шепнеха молитви и изтръгваха от арфите, цигулките и китарите си фалшиви погребални песни. Един възхваляваше Ателстън в скръбна панагерика; друг в саксонска родословна поема изброяваше чудатите неблагозвучни имена на благородните му предци. Не липсваха и шутове, и фокусници, нито пък се считаше за неподобаващо и неприлично те да упражняват професията си на погребално тържество. Нещо повече, отношението на саксонците при такива случаи беше толкова естествено, колкото и първобитно. Ако опечаленият изпитваше жажда, имаше какво да пие; ако огладнееше, имаше и храна. А налегнеше ли скръб сърцето, доставяха му се възможности да се развесели или поне да се развлече. Присъстващите далеч не считаха за нужно да презрат тези средства за утеха, макар че от време на време сякаш изведнъж се сещаха по какъв случай са се събрали и мъжете почваха да стенат единогласно, докато жените — а те бяха твърде многобройни — надигаха глас и виеха от скръб.