Уолтър Скот - Айвънхоу

Спътникът на духовника беше човек над четиридесет години, слаб, висок, як и мускулест — фигура на атлет, по която умората и постоянното движение сякаш не бяха оставили ни следа от по-меките части на човешкото тяло, превръщайки го в здрави мускули и кости, издържали на хиляди усилия и готови да срещнат още толкова. Главата му беше покрита с алена шапка с кожа отпред, която французите наричат mortier, понеже прилича на обърнат хаван. Тя оставяше лицето му съвсем открито и то не можеше да не вдъхне на всеки непознат респект, ако не и страх. Гордото му лице със силно подчертани и изразителни черти бе почерняло почти като на негър от продължително излагане на тропическото слънце. Когато не бе възбуден, човек би казал, че върху него лежи дрямката, настъпила след отминала буря от страсти, но изпъкналите вени на челото, бързото потрепване на горната устна и на черните мустаци при най-малкото вълнение ясно свидетелстваха, че бурята може лесно да се разрази отново. Всеки поглед на острите му, тъмни и проницателни очи разказваше за преодолени трудности и смело срещнати опасности и сякаш оказваше съпротива, само и само да си създаде удоволствие да я премахне леко от пътя си с едно усилие на волята и смелостта си. Дълбок белег от рана на челото придаваше още по-суров вид на лицето му и злокобен поглед на едното му око, наранено при същия случай и съвсем малко изкривено, макар че зрението му не бе засегнато.

Връхната дреха на този човек приличаше на тази на спътника му — тя бе дълга монашеска пелерина. Но червеният й цвят показваше, че той не принадлежи към никой от четирите признати ордена. На дясното рамо на мантията му бе изрязан от бял плат кръст с необикновена форма. Тази връхна дреха скриваше друга, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с нея, а именно — желязна ризница с ръкави и ръкавици от същата странно преплетена направа, която прилепваше тъй плътно о тялото, сякаш бе тъкана от друг, много по-податлив материал. Бедрата му отпред, доколкото мантията позволяваше да се видят, също бяха покрити с железни пластинки; колената и стъпалата бяха защитени с шини от стомана, изкусно прикрепени една към друга; железни чорапи пазеха краката от глезена до коляното и допълваха защитната броня на ездача. На пояса си носеше като единствено нападателно оръжие дълга двуостра кама.

Той не яздеше муле като спътника си, а як кираджийски кон, очевидно, за да щади хубавия си боен кон, който един оръженосец водеше отзад в пълно бойно снаряжение, с броня на главата и къс металически шип отпред. На едната страна на седлото висеше къса алебарда, богато украсена с дамаскинска резба; на другата страна — украсеният с перо шлем и желязната качулка на ездача, както и двуостър меч, носен от тогавашните рицари. Друг оръженосец държеше високо копието на господаря си, на чийто връх се развяваше знаменце със същия кръст като този на мантията му. Той носеше и малкия му триъгълен щит, достатъчно широк в горната си част, за да пази гърдите, а на долния — заострен. Щитът беше покрит с червен плат, който не позволяваше да се види емблемата върху него.

Зад оръженосците вървяха двама прислужници, чиито мургави лица, бели чалми и ориенталско облекло издаваха източния им произход. В целия вид на този воин и свитата му имаше нещо диво и чуждестранно. Облеклото на оръженосците му бе разкошно, а ориенталските му слуги носеха сребърни гердани на шията и гривни от същия метал на мургавите си ръце и крака, голи от лакътя надолу и от средата на прасците до глезена. Дрехите им от везана коприна свидетелстваха за богатството и високото положение на господаря им и същевременно контрастираха с военната простота на неговото собствено облекло. Те бяха въоръжени с извити ятагани с инкрустирани със злато дръжки и темляци и с още по-скъпо изработени турски ками. И двамата носеха отпред на седлата си сноп стрели и копия за хвърляне, дълги около четири стъпки, с остри стоманени върхове — оръжие, много разпространено между сарацините, споменът за което още се поддържа от военното упражнение, наречено El lerrid известно и досега в Ориента.

Конете на тези слуги бяха също тъй необикновени, както ездачите. Те бяха сарацински, тоест от арабска порода. Изящните им крака и малки стави, редките гриви и леката и гъвкава походка ярко ги отличаваха от едрите тежки коне, отглеждани във Фландрия и Нормандия за нуждите на тогавашните воини с пълното им въоръжение и доспехи; тези коне редом с ориенталските коне за надбягване сякаш представляваха олицетворение на материята и сянката.