Уолтър Скот - Айвънхоу

Две човешки фигури попълваха пейзажа. По вид и облекло те бяха от онези груби селяци, които по него време обитаваха Западния Райдинг на Йоркшър. По-старият имаше суров и неугледен вид. Облеклото му беше най-простото, което можете да си представите — състоеше се от тясна права дреха е ръкави, направена от щавена кожа на някакво животно. Първоначално козината е била оставена по кожата, но сега беше толкова изтъркана, че бе трудно да се познае от какво животно е. Това първобитно одеяние стигаше от шията до коленете и изпълняваше функциите на всяко друго облекло; отворът на врата бе достатъчно широк да мине през него главата и вероятно дрехата се навличаше по този начин като риза или като древна бойна ризница. На краката си носеше цървули, вързани с връзки от свинска кожа, над глезените изкусно увита кожена ивица покриваше прасците му до коленете, които бяха голи като у шотландските планинци. За да прилепва дрехата още по-плътно о тялото, тя бе пристегната на кръста с широк кожен колан с пиринчена тока. От едната страна на токата висеше торбичка, а от другата кози рог с мундщук. На ремъка бе затъкнат един от тези дълги, широки ножове с две остриета и дръжка от еленов рог, които се произвеждат в този край и още тогава се наричали шефилдски ножове. На главата си този мъж не носеше никакво покривало освен собствената си гъста и сплъстена коса, която слънцето бе изгорило до ръждив тъмночервен цвят, рязко противоположен на русата или кехлибарена брада по бузите му. Остава да споменем само още една част от облеклото му, а тя е твърде забележителна, за да я отминем. Това бе един пиринчен пръстен, подобен на кучи гердан, но без отвор, здраво запоен на шията, достатъчно широк, за да не му пречи да диша, но не достатъчно, за да се освободи от него без помощта на пила. На този необикновен гердан бе написано със саксонски букви: „Гърт, син на Беоулф, е роден крепостник на Седрик от Ръдъруд.“

До свинаря, защото такъв беше Гърт, на един от повалените друидски паметници седеше човек, на вид десетина години по-млад, чието облекло, макар и да наподобяваше това на другаря му по кройка, беше от по-хубав материал и по-причудливо. Жакетът му бе боядисан светлолилаво и върху лилавия цвят бяха направени опити да се изпишат разноцветни гротескни орнаменти. Над жакета той носеше късо наметало едва до средата на бедрата. То беше от кърмъзеночервен плат, доста изцапано и подплатено с яркожълто. И тъй като можеше да го мята ту на едното, ту на другото си рамо или когато му скимне, цял да се увие в него, голямата ширина в сравнение с недостатъчната дължина правеше от тази дреха твърде странна пелерина. Човекът носеше на ръцете си тънки сребърни гривни, а на шията пръстен от същия метал с надпис: „Уомба, син на Уитлес 40 40 Безумния . — Б. пр. , е крепостник на Седрик от Ръдъруд“. Тази личност носеше цървули като на другаря си, но вместо да бъдат увити в кожени навои, краката му бяха обути в нещо като гамаши — единият червен, другият жълт. Той имаше и шапка с няколко звънчета, на големина колкото звънчетата, които се окачват на шията на ястреб, и те звънтяха, щом си мръднеше главата. И тъй като не стоеше ни минута неподвижен, подрънкването беше почти непрестанно. По ръба на шапката му имаше лента от твърда кожа, с изрязани фигури по горния й край, като корона, а над нея се издигаше островърха дълга торба, която падаше над едното му рамо като старовремска нощна шапчица или като торба за цедене на пелте, или като шапката на модерен хусар. На тази именно част бяха прикрепени — звънчетата. Те, както и формата на шапката и неговото полумалоумно, полулукаво изражение, бяха достатъчно доказателство, че той принадлежи към класата на шутовете или смешниците, които богатите държаха в домовете си, за да разсейват скуката на дългите часове, прекарвани по принуда в къщи. Също като другаря си той носеше торбичка на пояса си, но нямаше нито рог, нито нож, тъй като вероятно считаха, че принадлежи към класа, на която е опасно да се поверява хладно оръжие. Вместо това имаше дървен меч, подобен на меча, с който Арлекино върши чудеса на модерната сцена.

Външният вид на двамата мъже едва ли представляваше толкова очебиен контраст, колкото изразът и държането им. Крепостникът, или робът, бе тъжен и намусен; погледът му бе вперен в земята с униние, което би могло да се сметне за апатия, ако пламъкът, който от време на време проблясваше в очите му, не показваше, че под привидното намусено безразличие дреме чувството на подтиснат, но склонен към съпротива човек. Погледът на Уомба, напротив, издаваше, както обикновено у такива хора, някакво празно любопитство, нервна неспособност да се закрепи на едно място и самодоволство от собственото му положение и вид. Разговорът помежду им се водеше на англосаксонски, езика, на който говореха, както вече споменахме, по-низшите класи освен норманските войници и преките лични слуги на големите феодали. Но ако предадем разговора им на този език, съвременният читател малко би разбрал от него, затова си позволяваме да дадем следния превод.