Уолтър Скот - Айвънхоу

Особено опасно беше сега положението на по-дребните благородници или франклини, както ги наричаха, които според закона и в духа на английската конституция имаха право да избягнат феодалната тирания. Ако, както ставаше обикновено, те се поставеха под закрилата на някой от дребните крале в своята област, и приемеха някаква феодална длъжност при двора му или пък се задължеха чрез договор за взаимна подкрепа да го подпомагат в начинанията му, те можеха наистина за известно време да си поотдъхнат. Но това ставаше за сметка на тяхната независимост, тъй скъпа за всяко английско сърце, и с известен риск да бъдат въвлечени във всякаква необмислена авантюра, в която можеше да се хвърли честолюбивият им закрилник. От друга страна, големите владетели разполагаха с толкова разнообразни средства за измъчване и подтискане, че никога не им липсваше нито предлог, нито желание да тормозят и преследват чак до смърт по-слабите си съседи, които се опитваха да останат независими, разчитайки, че в тези опасни времена собственото им миролюбиво поведение и законите на страната могат да им бъдат достатъчна защита.

Последиците от завладяването на Англия от норманския херцог Вилхелм 37 37 Вилхелм Завоевателя — нормански херцог, завладял Англия през 1066 г. след сражението при Хейстингз. — Б. пр. увеличаваха тиранията на благородниците и страданията на по-низшите слоеве. Четири поколения не бяха успели достатъчно да размесят кръвта на нормани и англосаксонци и да обединят посредством общ език и интереси двата враждуващи народа, единият от които все още бе опиянен от победата, а другият пъшкаше от последиците на поражението. След битката при Хейстингз властта беше изцяло в ръцете на норманските благородници и както ни учи историята, те не знаеха мярка в използуването й. Всички саксонски принцове и благородници с много малко изключения бяха унищожени Или лишени от права. Малък беше броят на тези, които все още притежаваха земя в страната на дедите си, макар и като земевладелци от втори или дори от по-долен ранг. Кралската политика бе да отслабя с всички законни и незаконни средства силата на тази част от населението, която с право смяташе за изпълнена с най-непримирима омраза към победителя. Всички нормански монарси показваха най-подчертано предпочитание към норманските си поданици; законите за лова и други подобни, непознати дотогава на по-мекия и свободолюбив дух на саксонската конституция, легнаха на гърба на поробеното население, за да го накарат още по-силно да почувствува тежестта на наложените му феодални окови. В кралския двор и в замъците на големите благородници, които се мъчеха да подражават на великолепието и тържествеността на двореца, се говореше само норманофренски. В съдилищата се пледираше и присъдите се четяха на същия език. С една дума, френски беше езикът на благородниците, на рицарите и дори на правосъдието, а далеч по-могъщият и изразителен англосаксонски език бе изоставен само на селяците и ратаите, които не познаваха друг. Но необходимостта от сношения между господарите на земята и угнетените низши създания, които я обработваха, постепенно породи един диалект, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените и обогатен по-късно със заемки от класическите, както и от южноевропейските езици.

Счетох за нужно да опиша това положение на нещата за осветление на обикновения читател, който може би забравя, че макар и никакво историческо събитие като война или въстание да не свидетелства за съществуването на англосаксонците като отделен народ след царуването на Вилхелм Завоевателя, все пак големите национални различия между тях и победителите, споменът за миналото и мисълта за сегашното им унизено положение продължаваха да държат отворени раните, нанесени от Завоевателя чак до царуването на Едуард III 38 38 Едуард III — английски крал, царувал от 1327 до 1377 г. — Б. пр. и да поддържат рязко разграничение между потомците на победителите-нормани и победените саксонци.

Слънцето залязваше над една от тучните поляни на леса, споменат в началото на тази глава. Стотици нискостеблени, клонести дъбове, които може би са били свидетели на походите на стройни редици от римски воини, простираха чворести клони над дебел килим от прекрасна зелена трева. На места измежду дъбовете имаше букове, див чемшир и най-различни други дървета, поникнали тъй нагъсто, че почти не пропускаха хоризонталните лъчи на залязващото слънце. Другаде дъбовете растяха нарядко, така че помежду им се разкриваха далечни простори, които мамят окото и въображението ни си ги представя като пътеки към още по-диви горски самоти. В гъстака червените лъчи на слънцето проникваха с пречупена и избледняла светлина, която огряваше изпочупените клони и обраслите с мъх стволове на дърветата. Но по откритите места те хвърляха ярки петна върху тревата, до която достигаха. Едно доста голямо пространство в средата на поляната някога трябва да е било използвано за молитвени церемонии на друидите 39 39 Друид — жрец у древните келти. — Б. пр , защото на върха на една могилка с толкова правилна форма, че изглеждаше изкуствена, още се издигаше част от кръгла площадка, настлана с големи груби неодялани камъни. Седем от тях бяха изправени; останалите бяха изместени може би от някой ревностен християнин и лежаха търкулнати близо до някогашното си място и по склона на могилката. Само един голям камък се беше изтърколил чак в подножието и бе препречил пътя на едно поточе, което течеше спокойно и безгласно в полите на възвишението, и само тук, срещайки съпротивата на камъка, забълболваше тихичко.