Уолтър Скот - Айвънхоу

— Хубаво правиш, де Брейси! — каза Фрон де Бьоф. — Седиш и слушаш глупостите на този шут, докато ни грози гибел! Не виждаш ли, че сме изиграни и че намерението ни да влезем във връзка с приятелите си е осуетено от същия този шарен господин, с когото ти тъй дружески разговаряш? Какво друго можем да очакваме освен незабавно нападение?

— Тогава на бойниците! — рече де Брейси. — Та нима си ме виждал някога да ставам сериозен при мисълта за сражение? Извикай тамплиера и нека той се бори сега за живота си поне с половината усърдие, с което се е борил за ордена си. А ти самият изправи огромното си тяло на крепостната стена. Мене остави да дам скромната си дан, както аз си зная, и ще видиш, че саксонските разбойници по-лесно ще превземат облаците, отколкото замъка Торкилстън. Ако ли пък искаш да водиш преговори с бандитите, защо не изпратиш този достоен франклин, който е потънал в съзерцание на шишето с вино? Хей, саксонецо — продължи той, като се обърна към Ателстън и му подаде една чаша, — изплакни си гърлото с това благородно питие и събери смелост да ни кажеш какво си готов да сториш, за да спечелиш свободата си.

— Това, което може да стори всеки смъртен — отвърна Ателстън, — стига то да не накърнява достойнството му. Пуснете ме на свобода заедно с другарите ми и аз ще ви платя откуп хиляда марки.

— А ще ни гарантираш ли, че ще се оттегли оттук тази паплач, дето се е струпала край замъка напук на божиите и на кралските закони? — запита Фрон де Бьоф.

— Доколкото мога, ще се постарая да ги отведа оттук — отговори Ателстън. — И аз съм сигурен, че баща ми Седрик ще направи всичко, за да ми помогне.

— Добре, тогава — каза Фрон де Бьоф — и тебе, и тях ще пуснем на свобода и нека има мир помежду ни срещу хиляда марки. Това е нищожен откуп, саксонецо, и ти ни дължиш благодарност, че го приемаме в замяна на твоята личност. Но да знаеш, че в него не се включва евреинът.

— Нито пък дъщерята на евреина — каза тамплиерът, който също бе дошъл при тях.

— Те не принадлежат към групата на саксонците — прибави Фрон де Бьоф.

— Не бихме били достойни да се наречем християни, ако принадлежаха към нея — рече Ателстън. — Правете с неверниците, каквото си щете.

— Този откуп не се отнася и до лейди Роуина — каза де Брейси. — Не ще позволя да разправят хората за мене, че от страх съм се отказал да се боря за такава хубава плячка.

— Нашето споразумение — каза Фрон де Бьоф — не се отнася и до този жалък шут, когото ще задържа за пример на всеки негодник, който си позволи да направи от шегата истина.

— Лейди Роуина — отговори Ателстън с израз на най-голяма решителност — е моя годеница. По-скоро ще се оставя да ме разкъсат диви коне, отколкото да се съглася да се разделя с нея. Робът Уомба днес спаси живота на баща ми Седрик — предпочитам да загубя своя живот, отколкото да позволя да пострада дори един косъм от главата му.

— Твоя годеница ли? Лейди Роуина годеница на васал като тебе! — каза де Брейси. — Саксонецо, ти си въобразяваш, че са се върнали дните на твоите седем кралства. Казвам ти, че принципът на династията Анжу не дава своите повереници на хора от твоето потекло.

— Моето потекло, надменни норманецо — отговори Ателстън, — е по-чисто и по-старо от потеклото на някакъв си жалък французин, който си печели хляба, като продава кръвта на разбойниците, събрани под жалкото му знаме. Моите прадеди са крале, смели във война и мъдри в мир, които ежедневно са угощавали в замъка си стотици свои привърженици, докато твоите се броят на пръсти. Имената им са възпявани от менестрели, законите им са записани в хрониките на витенагемотите 136 136 Витенагемот — народно събрание у древните англосаксонци. — Б. пр. , костите им са погребани между светии и над гробовете им са издигнати храмове.

— Хубаво ти го казаха, де Брейси — рече Фрон де Бьоф, доволен от начина, по който срязаха приятеля му. — Добре те нареди саксонецът.

— Доколкото може да ме нареди един пленник — отвърна де Брейси с привидно безразличие, — защото този, чиито ръце са вързани, трябва поне езика си да може да движи свободно. Но твоето красноречие, приятелю — обърна се той към Ателстън, — не ще спечели свободата на лейди Роуина.

Ателстън, който вече бе говорил по-дълго, отколкото имаше обичай да се изказва дори и на най-интересната тема, не отвърна нищо. Разговорът бе прекъснат от влизането на един слуга, който съобщи, че един монах стои на задната порта и иска да го пуснат да влезе.