Уолтър Скот - Айвънхоу

— Добре — рече Улрика, без да го спира вече. — Върви си и забрави във високомерието си, че нещастницата пред тебе е дъщеря на бащиния ти другар. Върви си — ако съм откъсната от хората в страданията си, откъсната от тези, чиято подкрепа с най-голямо право мога да очаквам, аз ще бъда сама и в отмъщението си! Никой няма да ми помогне, но всички ще изтръпнат, като чуят за това, което ще се осмеля да направя! Сбогом! Твоето презрение разкъса последната нишка, която ме свързваше с ближните ми, а тя бе вярата, че мъките ми може би ще заслужат състраданието на моя народ.

— Улрика — рече Седрик, трогнат от този зов. — Нима ти, която си могла да понесеш толкова много грехове и мъки, ще се отдадеш на отчаяние именно сега, когато очите ти са се отворили за престъпленията ти и когато е време да се покаеш?

— Седрик — рече Улрика, — слабо познаваш ти човешкото сърце. За да постъпваш, както аз съм постъпвала, за да мислиш, както аз съм мислила, трябва да притежаваш подлудяващата склонност към наслада, примесена с острата жажда за мъст, с гордото чувство за сила. Те така опияняват човешкото сърце, че не може да им се устои. Но тяхната власт е отдавна преминала. Старостта не познава наслади, бръчките не могат никому да въздействат, самото отмъщение умира в безсилни клетви. Тогава идва разкаянието, като усойница, примесено с напразни жалби за миналото и отчаяние за бъдещето. И тогава, когато всички други силни импулси са изчерпани, ние ставаме като злите духове в ада, които може би изпитват съжаление за делата си, но разкаяние — никога! Но твоите думи събудиха нещо ново в душата ми. Ти право каза, че всичко е възможно за тези, които имат смелост да умрат! Ти ми показа пътя на отмъщението и бъди сигурен, че аз ще го поема. Досега то се бореше в похабеното ми сърце с други страсти — отсега нататък само то ще ме владее и ти сам ще признаеш, че какъвто и да е бил животът на Улрика, в смъртта си тя е била достойна дъщеря на благородния Торкил. Войска обсажда отвън този проклет замък — иди бързо и ги поведи в атака и когато видиш да се развява червено знаме от куличката на източния ъгъл на крепостта, притисни здраво норманите — те ще си имат тогава доста работа вътре и вие ще можете да превземете замъка въпреки стрелите и катапултите на норманите. Моля те, върви — следвай съдбата си и ме остави аз да следвам моята.

Седрик се канеше да я разпита по-подробно за това, което бе загатнала, но се чу строгият глас на Фрон де Бьоф да вика:

— Къде се бави този залисан поп? Кълна се в мидата на Компостела 132 132 Тези, които ходели на поклонение на божи гроб и особено на гроба на св. Йоан от Компостела в Испания, носели значка с форма на мида. Същото изображение се използвало и като фамилен герб от техните потомци. — Б. пр. , че ще го направя мъченик, ако се мотае тук да заговорничи със слугите ми.

— Нечистата съвест — рече Улрика — е добър пророк! Но не го слушай — върви при хората си! Нека вдигнат саксонския си боен зов, да запеят, ако щат, бойната песен на Роло 133 133 Роло — нормански херцог, дядо на Вилхелм Завоевателя. — Б. пр. — моето отмъщение ще им приглася.

С тези думи тя изчезна през една скрита врата и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в стаята. Седрик с мъка се принуди да направи поклон пред надменния барон, който му отвърна с леко кимване.

— Дълго трая изповедта на твоите каещи се, отче. Така е по-добре за тях, защото тази изповед им е последната. Подготви ли ги за смъртта?

— Аз ги намерих — отговори, както можа, Седрик на френски — готови за най-лошото още от момента, когато бяха узнали в чия власт са попаднали.

— Гледай ти! — каза Фрон де Бьоф. — Говорът ти май е на саксонец.

— Учил съм в манастира „Св. Уитоулд“ в Бъртън — отговори Седрик.

— Така ли? — каза баронът. — По-добре щеше да бъде за тебе, пък и за мене, да беше норманец. Но когато човек е в нужда, не може да избира пратениците си. Този манастир в Бъртън е бухалско гнездо, което си струва да поразбута човек. Скоро ще дойде денят, когато расото толкова малко ще може да запази саксонеца, колкото и бронята.

— Да бъде волята божия! — рече Седрик с разтреперан от гняв глас. Фрон де Бьоф обаче помисли, че гласът му трепери от страх.

— Виждам — рече той, — ти вече си въобразяваш, че нашите войници са нахълтали в твоята трапезария и в избите ти. Но ако ми направиш една услуга, каквото и да стане с другите, ти ще си спиш така спокойно в килията, както охлювът в черупката си.

— Кажи какво ще заповядаш — рече Седрик, прикривайки вълнението си.