Уолтър Скот - Айвънхоу

— Дано сатаната вразуми игумена! — каза Фрон де Бьоф. — Сигурно хубавичко си е пийнал тази сутрин! Та къде е чувал твоят господар нормански барон да си развърже кесията, за да избави един свещеник, чиито торби със злато са десет пъти по-тежки от неговите! А как можем да му помогнем с храбростта си, когато сме обградени от неприятел, десет пъти по-многоброен от нас, и всеки момент очакваме нападение?

— Точно туй исках да ви кажа — рече монахът, — ако не бяхте избързали да ме прекъснете. Но, бог да ми е на помощ, аз съм стар и тези страшни нападения объркаха мозъка ми. Но вярно е, че те са се събрали като на лагер и строят насип срещу стените на замъка.

— На бойниците! — извика де Брейси. — Да видим какво правят тези негодници вънка! — С тези думи той отвори един прозорец с решетка, който водеше към една издадена тераса, и веднага се провикна:

— Свети Денисе! Старият монах ни е донесъл вярна вест! Те мъкнат дъски и грамадни щитове и стрелците се трупат по края на гората като облаци пред буря!

Реджиналд Фрон де Бьоф също огледа полето и веднага грабна рога си. Като изсвири продължително и гръмко, той заповяда на своите хора да заемат местата си върху стените.

— Де Брейси, погрижи се за източната страна, където стените са най-ниски. Благородни Боа Жилбер, твоят занаят добре те е научил и да нападаш, и да се отбраняваш — ти се заеми със западната страна. Аз самият ще пазя външния вход. Но, благородни приятели, не ограничавайте усилията си само на едно място. Днес ние трябва да бъдем навсякъде и ако е възможно, да се умножим, та лично да помогнем и да облекчим положението там, където най-яростно атакува врагът. Ние сме малцина, но нашата пъргавина и смелост може да замести тази слабост, тъй като имаме работа с негодници и селяци.

— Но, благородни рицари — извика отец Амброуз сред суетнята и бъркотията на подготвящата се отбрана, — в името господне, никой ли не ще чуе молбата на преподобния ни отец Еймър, абата на Жорво? Моля ти се, изслушай ме, благородни сър Реджиналд!

— Върви си приказвай молбите на небето — каза свирепият норманец, — защото ние тук на земята нямаме време да ги слушаме. Хей, Анселм, погрижи се да приготвят врял катран и масло и да ги излеят на главите на тези дръзки предатели. Виж да имат стрелците достатъчно стрели. Развей знамето ми с главата на стар бик — скоро ще разберат онези негодници с кого имат работа днес!

— Но, благородни сър — настояваше монахът в усилията си да привлече вниманието му, — помисли си за клетвата ми за послушание и ми дай възможност да изпълня поръчката на своя началник. — Махнете този извеян дърдорко! — извика Фрон де Бьоф. — Заключете го в параклиса да си казва молитвите, докато свърши сражението. Доста ще се изненадат светиите да чуят „Аве Мария“ и „Отче наш“ — струва ми се, че откак са ги издялали от камък, не са имали честта да чуят тука такова нещо.

— Не светотатствай, сър Реджиналд — каза де Брейси, — днес ще се нуждаем от помощта на тези светии, докато тази банда разбойници се разпръсне.

— Не очаквам аз помощ от тях — рече Фрон де Бьоф, — освен ако ги хвърлим от бойниците върху главите на онези негодници. Ей, там има един грамаден тромав свети Христофор, който може цяла рота да смаже.

В това време тамплиерът наблюдаваше действията на обсаждащите с по-голямо внимание, отколкото грубият Фрон де Бьоф и лекомисленият му другар.

— Кълна се във вярата на моя орден! — рече той. — Тези хора действат по-дисциплинирано, отколкото би могъл да очаква човек. Кой знай откъде са научили тази дисциплина? Виждате ли как умело използуват всяко прикритие, което им дават дървета и храсти, и отбягват да се излагат на ударите на нашите стрели? Не виждам да се вее никакво знаме сред тях, но готов съм да заложа златния си синджир, че ги води някой рицар или благородник, опитен във военното изкуство.

— Ето, виждам го! — каза де Брейси. — Виждам как се развява перото на рицарския му шлем и как блести бронята му. Гледай оня едър мъж с черните доспехи, застанал начело на по-далечната група от мръсни селяци — кълна се в свети Денис — мисля, че е същият, когото нарекохме Le Noir Faineant и който те повали на арената в Ашби, Фрон де Бьоф.

— Толкова по-добре — рече Фрон де Бьоф, — че е дошъл тука да ми даде възможност да си отмъстя. Трябва да е някой жалък простак, щом не посмя да остане и да изяви правото си за наградата на турнира, която случаят му тикна в ръцете. Напразно щях да го търся там, където рицари и благородници търсят враговете си, и затуй се радвам, че се явява тук сред тия простаци селяндури.