Уолтър Скот - Айвънхоу

— Слез, неразумно момиче! — рече той. — Заклевам се в земята, морето и небето, че не ще ти сторя нищо зло.

— Не ти вярвам, тамплиере — отвърна Ребека. — Ти ме научи правилно да ценя добродетелите на твоя орден. Следващият събор на ордена ще ти опрости нарушението на една клетва, чието спазване засяга само честта или безчестието на една злочеста еврейска девойка.

— Ти си несправедлива към мен — разпали се тамплиерът. — Заклевам ти се в името, което нося, в кръста на гърдите си, в сабята на бедрото си, заклевам ти се в стария си фамилен герб — аз няма да ти сторя нищо зло. Ако не заради себе си, то спри заради баща си! Аз ще бъда негов закрилник, а в този замък той ще се нуждае от мощна закрила.

— Уви! — въздъхна Ребека. — Твърде добре знам, че е така, но смея ли да ти повярвам?

— Нека оръжието ми да се покрие с позор и името ми да се почерни — каза Брайън де Боа Жилбер, — ако някога имаш причина да се оплачеш от мене! Аз съм нарушил много закони и много, правилници, но думата си — никога!

— Тогава ще ти повярвам — рече Ребека, — дотук.

И тя слезе от бойниците, но застана до един от отворите или mashicolles, както ги наричаха тогава.

— Тук — рече тя, — тук ще остана. Ти не мърдай от мястото си, защото, ако се опиташ да намалиш с една крачка разстоянието помежду ни, ще се увериш, че еврейската девойка по-скоро ще повери душата си на бога, отколкото честта си на тамплиера.

Докато Ребека говореше, нейната благородна и твърда решителност, която така добре подхождаше на изразителната й красота, придаваше на вида и държанието й едно почти свръхчовешко достойнство. Погледът й не трепна, бузите й не побледняха от ужаса пред една тъй страшна и близка съдба. Напротив, мисълта, че е господарка на съдбата си и че може, когато иска, да намери спасение от позора в смъртта, придаваше по-дълбока червенина на страните й и още по-светъл блясък на очите й. Боа Жилбер, който сам бе горд и буен, почувствува, че никога не е виждал по-жива и завладяваща красота.

— Нека да се помирим, Ребека — рече той.

— Да се помирим — отговори Ребека, — но с това разстояние помежду ни.

— Вече няма защо да се боиш от мене — каза Боа Жилбер.

— Не се боя от теб — отвърна тя — благодарение на оня, който издигна тази кула тъй високо, че нищо не може да падне от нея и да не загине, благодарение на бога Израилев.

— Ти си несправедлива към мен — повтори тамплиерът, — кълна се в земята, морето и небето, ти си несправедлива към мен. Аз не съм по природа такъв, какъвто ме виждаш — корав, егоист и безмилостен. Жената ме е научила на жестокост, затова към жената се показвам жесток. Но не такава жена като тебе. Чуй ме, Ребека. Никой рицар не е вземал копие в ръка със сърце, по-предано на своята избраница, отколкото Брайън де Боа Жилбер. Тя беше дъщеря на дребен барон, чиито единствени владения бяха един полуразрушен замък, едно лозе, което нищо не раждаше и няколко хектара пуста земя в Бордо, а името й беше известно навсякъде, където се вършеха подвизи. То бе известно по-далеч от името на много живи, чиято зестра беше цяло графство. Да — продължи той, крачейки нагоре-надолу по тераската, така развълнуван, сякаш бе забравил присъствието на Ребека. — Да, моите дела, опасностите, през които преминах, и моята кръв прославиха името на Аделаида де Монтемар от кастилския до византийския двор. И как ми се отплати тя? Когато се върнах, покрит със скъпо платени почести, изкупени с труд и кръв, намерих я омъжена за един гасконски оръженосец, за когото никой не бе чувал вън от пределите на нищожното му владение. Аз я любих вярно и жестоко си отмъстих за вероломството й. Но моето отмъщение се върна върху мене самия. Оттогава аз се откъснах от живота и от всички връзки с него. Аз съм обречен да остана, без дом, без утехата на една любеща жена. На стари години аз не ще познавам приветливото домашно огнище. Гробът ми ще бъде самотен и аз няма да оставя потомство, което да носи древното име на Боа Жилбер. Аз пожертвувах за своя орден правото си да действам самостоятелно, правото си на независимост. Тамплиерът, същински роб, макар и да не се нарича такъв, не може да притежава ни земя, ни друго имущество; той живее, движи се и диша само по волята и прищявката на други.

— Уви! — каза Ребека. — А какви облаги имате за това, че сте пожертвували всичко?

— Силата да си отмъщаваме, Ребека — отвърна тамплиерът, — и надеждата за величие.

— Лоша награда — каза Ребека — за това, че сте се отказали от правата, които са най-скъпи на човека.