Уолтър Скот - Роб Рой

След това Андрю се оттегли, но на няколко пъти се обърна да погледне кошерите.

Аз косвено бях научил от него много важна новина, а именно, че отец Воън вече не беше в Озбълдистън Хол. Ако следователно тази вечер светнат прозорците на библиотеката, светлината няма да е запалена от него или пък в поведението му има нещо много тайно и подозрително. Нетърпеливо зачаках да залезе слънцето и да се здрачи. Едва-що бе притъмнило и в прозорците на библиотеката се появи светлина, която още слабо се открояваше в бавно гаснещия ден. Аз забелязах първия й проблясък, обаче тъй бързо, както завареният от нощта моряк забелязва в тъмнината първото далечно блещукане на фара, който му посочва пътя. Колебанието и чувството за благоприличие, които дотогава се бореха за надмощие с любопитството и ревността ми, изчезнаха, щом ми се удаде случай да задоволя любопитството си. Влязох в къщата и отбягвайки по-обитаваните стаи като човек, който гледа да прикрие действията си, стигнах до вратата на библиотеката, поколебах се за момент с ръка на дръжката, чух шум на тихи стъпки в стаята, отворих вратата — и намерих госпожица Върнън сама.

Даяна изглеждаше изненадана, но не можах да разбера дали това се дължеше на внезапното ми появяване, или на някоя друга причина. В държанието й имаше известна нервност, която не бях забелязал у нея дотогава и която знаех, че може да се дължи само на някакво необикновено вълнение. Но тя в миг се овладя. И такава е силата на съвестта, че аз, който гледах нея да изненадам, бях по-смаяният и обърканият от двамата.

— Да не се е случило нещо? — попита госпожица Върнън. — Да не е пристигнал някой в Озбълдистън Хол?

— Доколкото знам, никой — отговорих не малко смутен. — Аз само дойдох да си взема „Орландо“.

— Ето го — каза госпожица Върнън, посочвайки към масата.

Премествайки една две книги, за да намеря тази, която уж търсех, аз всъщност замислях как достойно да се измъкна от едно положение, за което чувствувах, че ми липсва достатъчно самоувереност, когато забелязах на масата една мъжка ръкавица. Погледът ми срещна този на госпожица Върнън и тя силно се изчерви.

— Това ми е скъп спомен — каза тя с известно колебание, в отговор не на мои думи, а на погледа ми, — това е една от ръкавиците на дядо ми, една от същите ръкавици, които виждате на великолепния портрет на Ван Дайк, на който толкова се възхищавате.

И сякаш смятайки, че й трябва нещо повече от едно голословно твърдение, за да докаже, че говори истината, тя отвори чекмеджето на голямата дъбова маса и като извади още една ръкавица, ми я хвърли. Когато един мъж, по природа откровен човек, прибягва към унизително хитруване и преструвки, мъчителното усилие, което му струва изпълнението на тази непривична задача, често кара слушателя да се съмнява в правдивостта на думите му. Бързо погледнах двете ръкавици и отговорих със сериозен тон:

— Няма съмнение, че двете ръкавици си приличат по формата и по бродерията. Но те не са един чифт, тъй като и двете са за…

Тя прехапа устни от яд и отново цяла се изчерви.

— С право ме изобличавате — отвърна тя не без горчивина. — Някои приятели биха само заключили от думите ми, че не желая да давам обяснения за едно обстоятелство, за което не съм длъжна да давам обяснение, поне не на един чужд човек. Вашата преценка е по-правилна и успяхте да ме накарате да видя не само колко долно нещо е двуличието, но и доколко не умея да се преструвам. Сега ви казвам открито, че тази ръкавица, както вие самият забелязахте, не е еш на онази, която преди малко ви показах. Тя принадлежи на един приятел, който ми е по-скъп, отколкото човекът, изрисуван на портрета на Ван Дайк, един приятел, по чийто съвети съм се ръководила и ще продължавам да се ръководя, когото уважавам, когото…

Тя замълча.

Дразнеше ме маниерът й и аз допълних неизказаната от нея дума:

— Когото „обичам“ , би казала госпожица Върнън.

— Дори да е така — отвърна тя надменно, — кой има право да ми иска сметка за чувствата ми?

— Положително не аз, госпожице Върнън. Моля ви най-настоятелно да не ме обвинявате в такава самонадеяност. Но — продължих аз доста натъртено, защото на свой ред се почувствувах засегнат, — надявам се, че госпожица Върнън ще прости на един приятел, когото, изглежда, е склонна да не смята вече за такъв, ако забележа…

— Няма какво да забелязвате, сър — ме прекъсна тя гневно, — освен това, че няма да допусна нито да ме заподозирате, нито да ме разпитвате. Няма човек, когото бих допуснала да ме разпитва или да ме съди. И ако избрахте това необикновено време да се явите тук, за да ме шпионирате, когато се уединявам, приятелството или интересът, които уж проявявате към мен, са много слабо оправдание за невежливото ви любопитство.