Уолтър Скот - Роб Рой

— Ще ви освободя от присъствието си — казах аз с гордост, която с нищо не отстъпваше на нейната, защото нравът ми винаги е бил такъв, че дори когато чувствата ми са изцяло отдадени, не прекланям глава. — Ще ви освободя от присъствието си. Пробуждам се от един приятен, но извънредно измамлив сън… и… Но ние се разбираме.

Бях стигнал до вратата, когато госпожица Върнън, чиито движения понякога имаха бързината едва ли не на рефлекс, ме настигна и хващайки ме за ръката, ме спря с властния си маниер, който тя умееше да си налага, когато й хрумне, и който беше особено пленителен, съчетан с наивното й и естествено държание.

— Стойте, господин Франк — не може по този начин да се разделяте с мен. Приятелите ми не са толкова многобройни, че да си позволя да се отказвам дори от неблагодарните и себелюбивите. Помнете ми думата, господин Франсис Озбълдистън, нищо няма да научите от тази тайнствена ръкавица — и тя я вдигна, както говореше, — нищичко, не, ни на йота повече от това, което вече знаете; все пак аз няма да допусна тя да стане ябълката на раздора между нас. Времето, което ми остава да прекарам още тук — каза тя с по-мек тон, — по необходимост ще бъде много кратко. Вие ще останете тук още по-малко. Скоро ще се разделим и никога вече няма да се видим. Нека не се караме, нито пък да допускаме тайните ми нещастия да станат повод да помрачим още повече малкото часове, които ни е писано да прекараме заедно, докато сме между живите.

Не зная, Трешъм, с каква магия си послужи това пленително създание, за да стане пълен господар на един характер, който самият аз понякога не успявам да обуздая. Когато влязох в библиотеката, бях решил да искам пълно обяснение от госпожица Върнън. Излезе, че тя предизвикателно и възмутено отхвърли искането ми и направо изрази предпочитанието си към моя съперник. Как иначе можех да изтълкувам явното й предпочитание към тайнствения й довереник? Все пак, тъкмо когато се канех да напусна стаята и да скъсам завинаги с нея, стигаше й да промени тона и погледа си, достатъчно беше истинската й надменна неприязън да отстъпи на мил и закачлив деспотизъм, който от своя страна се преливаше в тъжно и сериозно чувство, за да седна пак на мястото си, неин покорен слуга, и то при тежките условия, поставени от самата нея.

— Но каква полза от това? — казах, като се отпуснах на стола. — Каква полза може да има от това, госпожице Върнън? Защо да съм свидетел на затруднения, които не мога да облекча, и на тайни, когато се засягате дори от опитите ми да проникна в тях? Колкото и да ви липсва житейски опит, вие не може да не знаете, че една млада и красива жена може да има само един приятел — мъж. Дори като приятел бих ревнувал тайните, които споделяте с някакво неизвестно трето лице, което Вие криете. Но с вас, госпожице Върнън…

— Така ли? Вие ме ревнувате? С всички тънкости и настроения на тази мила страст? Но, добри ми приятелю, вие досега само повтаряте незначителните глупости, които простите хора повтарят от разни пиеси и романи, докато те действително започват да оказват силно влияние върху мислите им. Момчетата и момичетата се влюбват от много празни приказки. И когато позадреме любовта им, те с празни приказки се раздразват, докато стигнат до ревност. Но вие и аз, Франк, сме разумни същества и не сме нито толкова глупави, нито празноглави, та с празни приказки да създадем помежду си други отношения освен едно честно, безкористно приятелство. Всякаква друга връзка е изключена за нас, все едно, че аз съм мъж, а вие — жена. Право да ви кажа — добави тя след кратко колебание, — макар и да се придържам достатъчно към правилата за благоприличие, приети за нашия пол, за да се поизчервя за собствената си откровеност, ние не можем да се оженим, дори да искахме. И не би трябвало да се женим, ако можехме.

И тя действително се изчерви, Трешъм, ангелски се изчерви, 4 когато направи тези жестоки изявления. Тъкмо се канех да оборя двете й позиции, забравяйки напълно именно тези подозрения, които се потвърдиха същата вечер, когато тя продължи със студенина и твърдост, които се доближаваха твърде много до суровост:

— Това, което казах, е трезвата, неоспорима истина, по която няма да допусна нито въпроси, нито някакви обяснения. Значи, сме приятели, господин Озбълдистън, нали? — Тя протегна ръката си и като взе моята, добави: — И сега, и занапред няма да сме нищо един за друг освен приятели.

Тя освободи ръката ми. Отпуснах и наведох глава, съвсем смазан, както би казал Спенсър, от добродушието, примесено със суровост, които долових в държането й. Тя побърза да заговори за друго.