Уолтър Скот - Роб Рой

— Това е действително много брутално забавление, Андрю. Навярно в Шотландия няма борби с петли?

— Няма, няма — отговори Андрю смело, след което се постара да посмекчи категоричния си отрицателен отговор, като добави: — Освен може би пред сирна неделя и на тям подобни празници. Но всъщност няма значение какво правят хората с тези проклети птици, защото те вдигат такава врява и така разравят двора, че човек от тях не може да види ни боб, ни шушка грах. Но чудна работа, кой ли оставя онази вратичка на кулата отворена? Сега, като го няма господин Рашли, не ще да е той, бас държа.

Вратичката, за която спомена Андрю, се отваряше към градината в края на една извита стълба, която водеше към стаята на Рашли. Тази стая, както вече споменах, се намираше в една усамотена част на замъка и имаше таен вход към библиотеката, а посредством друг потаен и сводест тъмен коридор се свързваше с останалата част на замъка. Една дълга и тясна пътечка между висок жив плет от див чимшир водеше от вратичката на кулата към една задна вратичка в градинската стена. При наличието на такива изходи Рашли, който живееше съвсем самостоятелно от другите членове на семейството, можеше да влиза и излиза от Озбълдистън Хол, когато си ще, незабелязан от никого. Но откакто го нямаше, никой не използуваше стълбата или вратичката и затова забележката на градинаря заслужаваше внимание.

— Често ли си забелязвал да е отворена тази врата? — го запитах аз.

— Не особено често, но един-два пъти, да речем. Мисля си, че трябва да е идвал свещеникът, отец Воън, както го наричат. Никого от прислугата не можеш накара да се качи по тези стълби, каквито са нещастни изплашени езичници — толкова ги е страх от духове, привидения и джуджета, и какви ли не плашила от оня свят. Но отец Воън се смята за привилегирована личност — не го е страх и от дявола! Най-загубеният свещеник, който мънка проповедите си от амвона оттатък река Туйд, би прогонил привидения два пъти по-скоро от него със светената си вода и с езическите си дрънкулки. Па чини ми се, че и не умее да говори добре на латински; поне не ме разбира, като му казвам учените названия на разните растения.

Досега не съм споменавал нито дума за отец Воън, който разделяше времето и духовните си задължения между Озбълдистън Хол и пет-шест къщи на католици в околността, защото почти не бях го виждал. Той беше около шестдесетгодишен и доколкото разбрах, от добро северняшко семейство. Имаше величествена осанка, сериозен вид и бе много уважаван сред католиците в Нортъмбърланд като достоен и честен човек. Все пак отец Воън не беше лишен от особеностите, с които се отличаваше неговият орден. У него имаше нещо потайно, което за протестантски очи напомняше твърде много на йезуитщина. У туземците (както бихме могли да ги наречем) на Озбълдистън Хол той вдъхваше много повече страх или, да речем, страхопочитание, отколкото обич. Той явно ги порицаваше за пиянството им, защото гуляите значително намаляваха, когато свещеникът гостуваше в замъка. Тогава дори самият сър Хилдебранд се държеше много по-въздържано, което може би правеше присъствието на отец Воън по-скоро отекчително, отколкото желано. Когато говореше, в думите му се долавяше благовъзпитанието, угодничеството, граничещо с ласкателство, характерно за духовенството от неговото вероизповедание, особено в Англия, където миряните-католици, сковани от наказателните закони и ограниченията, които самата им секта и препоръките на свещеника им налагаха, в протестантско общество се държат въздържано, почти боязливо — докато католическият свещеник, който се ползува с даденото му от ордена право да общува с хора от всякакви вероизповедания, се държи непринудено живо и в разговорите си с тях дори се показва свободомислещ, тъй като се стреми да стане популярен и обикновено много ловко постига целта си.

Отец Воън беше особено близък с Рашли, иначе, по всяка вероятност, едва ли би успял да поддържа положението си в Озбълдистън Хол. Ето защо нямах никакво желание да се сближавам с него, нито пък той правеше опити в тази насока. И така, когато от време на време се срещахме, само си разменяхме учтиви поздрави. Много вероятно ми се виждаше, когато понякога гостуваше в Озбълдистън Хол в отсъствието на Рашли, отец Воън да се настани в неговата стая, а и самата му професия бе такава, че можеше да се очаква той понякога да използува библиотеката. Какво по-вероятно от това именно неговата свещ да е привлякла вниманието ми някоя предишна вечер? Това неволно ми припомни, че отношенията между отец Воън и госпожица Върнън бяха също така потайни, както разговорите й с Рашли. Никога не я бях чувал да споменава името Воън, нито да намеква за него, освен при първата ни среща, когато ми каза, че старият свещеник и Рашли били единствените хора в Озбълдистън Хол, с които могла да разговаря. Но макар никога да не говореше за отец Воън, пристигането му в Озбълдистън Хол винаги изпълваше госпожица Върнън с тревожен трепет, който траеше, докато двамата си разменяха един-два многозначителни погледа.