Уолтър Скот - Роб Рой

Бях чул тези слухове, казани с недомлъвки, от които трябваше да си вадя заключенията. И както лесно можете да предположите, аз им се надсмивах. Но това, че никой не отиваше в тази стая с толкова лоша слава след мръкване, беше още една причина да не се натрапвам на госпожица Върнън, когато тя решаваше да прекара там вечерта.

Но да се върна пак на мисълта си — не се изненадах да видя мъждукаща светлина в прозорците на библиотеката. Все пак ми направи особено впечатление, когато ясно видях сенките на двама души да минават пред първите два прозореца и да преграждат за миг светлината. Трябва да е старата Марта, си помислих аз, която Даяна е помолила да й прави компания тази вечер, или пък съм видял погрешно и съм взел сянката на Даяна за още един човек. Но не, боже мили! Ето на втория прозорец ясно се очертаха две фигури; изчезнаха, но ето на третия, после на четвъртия, ясно се очертаха фигурите на двама души, които ходеха из стаята и минаваха край прозорците. Кой ли бе с Даяна? Два пъти подред сенките минаха пред прозорците, сякаш за да се убедя, че не бях се излъгал. След това светлината изгасна и естествено вече не се виждаха никакви сенки.

Колкото и да беше незначително това обстоятелство, то дълго време ме занимаваше. Не можех да допусна, че дружбата ми с госпожица Върнън имаше някаква пряка користна цел. И все пак невероятно много се ядосах при мисълта, тя толкова късно да приема в библиотеката на частен разговор някого, когато, за нейно добро, бях положил не малко усилия да й покажа, че не подобава да се среща с мен.

„Глупава, непоправима лудетина! — си казах аз. — Напразно й давам добри съвети, напразно проявявам към нея толкова деликатност. Излъгал съм се от простотата на държанието й, което тя навярно може да си нахлузва като сламена шапка, стига да е на мода, само за да направи впечатление на хората. Колкото и да е умна, навярно обществото на пет, шест палячовци с техните фокуси би й доставило по-голямо удоволствие, отколкото ако самият Ариосто възкръснеше от мъртвите.“

Тези размишления ми се натрапиха още по-настойчиво, защото, след като бях събрал достатъчно смелост да покажа на Даяна превода си на първите книги на Ариосто, я бях помолил да покани Марта на чай в библиотеката тази вечер, на което госпожица Върнън не се бе съгласила под някакъв предлог, който ми се видя твърде несериозен. Не бях разсъждавал на тази неприятна тема много дълго, когато задната порта се отвори и Андрю и неговият съотечественик, приведен под тежестта на стоката си, преминаха осветената от лунна светлина алея и привлякоха другаде вниманието ми.

Господин Макреди се оказа, както и очаквах, корав, предвидлив, хитър шотландец, с продълговата глава, който събира новини и по професия, и по наклонност. Той можа да ми даде съвсем ясна представа за това, което бе станало както в Камарата на общините, така и в Камарата на лордовете по историята с Морис, която, изглежда, бе използувана от двете враждуващи партии като пробен камък, за да установят накъде духа вятърът в Парламента. Също така разбрах, както и Андрю ми го беше предал, че правителството се бе оказало твърде слабо, за да поддържа една история, в която са замесени много знатни и влиятелни хора и основана само на показанията на човек, с толкова съмнителна слава като Морис, който при това, докато разправял, постоянно се обърквал и си противоречил. Макреди дори можа да ми даде броя на един вестник, който рядко се намирал извън столицата и където бе отпечатано резюме на тези дебати; както и речта на Аргайлския херцог, излязла в отделен отпечатък, от който той купил доста екземпляри, защото, според думите му, тази реч щяла да се харчи добре на север от река Туид 105 105 Туид — река в Шотландия, близо до южната й граница. — Б. пр. . Резюмето във вестника се оказа много незадоволително, пълно с пропуски и многоточия. От него не научих почти нищо, което шотландецът да не ми бе вече разправил. А речта на херцога, макар и вдъхновена и красноречива, съдържаше главно възхвала на страната му, на семейството му и на неговия клан наред с няколко комплимента, може би не по-малко искрени, макар и не толкова пламенни, които той, използувайки случая, правеше сам на себе си. Не можах да разбера дали името ми е замесено в тази история, макар че честта на семейството на чичо ми бе подложена на съмнение. Узнах, че този Камбел — според Морис най-активният от двамата разбойници, които го нападнали — се явил в защита на някой си господин Озбълдистън и благодарение на нехайството на съдията успял да го освободи. В тази подробност разказът на Морис напълно съвпадаше с моите подозрения относно Камбел, които се породиха у мен от момента, когато той се появи у съдията Ингълууд. Ядосан и не малко озадачен от тази удивителна история, след като купих някои неща от господин Макреди и направих някакъв малък комплимент на господин Феъсървис, аз изпратих двамата шотландци да си вървят и се прибрах в стаята си, за да обмисля какво би следвало да направя в защита на доброто си име, което бе очернено пред всички.