Уолтър Скот - Роб Рой

И сякаш обхванат от някакъв пристъп на работливост, Андрю се залови най-усърдно за работа.

Както хитрецът правилно бе предвидил, любопитството ми бе вече раздразнено, а същевременно, понеже не исках да дам вид, че съм особено заинтересован в тази работа, като го разпитвам направо, застанах край него и зачаках, докато му текне пак да подеме разказа си. Андрю продължаваше да копае все тъй усърдно, заговаряше от време на време, но нито дума не обели за новините на г-н Макреди; и аз стоях и го слушах, проклинайки го вътрешно, — но същевременно любопитен да видя докога неговият дух но противоречие ще има надмощие над желанието му да говори по въпроса, който явно бе изцяло завладял ума му.

— Изкопавам тези аспержи и ще засея фасул; не ги щат със свинското им месо, бас държа — много им здраве. А какъв тор ми е дал надзирателят! Би трябвало да бъде пшеничена слама или в най-лош случай овесена, а то — дава ми грахови шлюпки; от тях полза никаква, все едно, че ми дава чакъл. Но ловджията се разпорежда, както си ще, в конюшната и бас държа, че е продал най-хубавата оборска слама. Както и да е, не бива да пропиляваме тази хубава съботна вечер, защото времето е на разваляне, а ако през седмицата има един хубав ден, в неделя обезателно ще вали. Аз обаче не отричам, че ако е рекъл господ, може и да се оправи до понеделник заранта, тогава защо да се трепя толкоз. Ще взема да си отида дома, че ей сега ще забие камбаната за прибиране, по техния си обичай.

И хващайки лопатата с двете си ръце, той съответно я изправи в рова, който копаеше, погледна ме с важния вид на човек, който ще съобщи или прикрие нещо, според както намери за добре, смъкна ръкавите на ризата си и бавно закрачи към дрехата си, която лежеше внимателно сгъната на една пейка наблизо.

„Няма как, ще трябва да изкупя вината си, че прекъснах досадния негодник — си казах аз, — и да отида дори дотам да задоволя господин. Феъсървис, като получа сведенията му при условия, каквито той си избере.“

Тогава се обърнах към него, повишавайки глас:

— Е, Андрю, какви новини ти донесе от Лондон твоят сродник, пътуващият търговец?

— Амбулантният ли искате да кажете, ваша милост? — отвърна Андрю. — Както щете ги наричайте, те са голямо удобство за един край като Нортъмбърланд с толкова малко градчета. Виж, в Шотландия не е така. Вземете например кралството Файф от Бороустоунс до Ийст-нук, цялото е като един град — толкова градчета наредени едно до друго, като плитка лук, с главните си улици, магазинчетата си, не ще и дума, и с пазарите си, със зиданите си каменни къщи и с предни стълби. Че Кърколд е по-дълъг град от който и да е в Англия.

— Не се съмнявам, че това са чудесни градчета — ала ти одеве заговори за лондонските новини, Андрю.

— Да — отвърна той, — но рекох, че ваша милост не държи да ги чуе. Както и да е — продължи той със зловеща усмивка.

— Пейт Макреди разправя, че в Лондон много силно се развълнували в техния парламент, загдето обрали господин Морис — така ли го викаха?

— В Парламента ли, Андрю? Отгде накъде да говорят за това там?

— Тъкмо това попитах и аз — ако ваша милост иска, ще ви предам точните му думи. Не си струва тук да измисля човек някоя лъжа. „Пейт — му думам аз, — какъв е тоя шум, дето са вдигнали лордовете, земевладелците и благородниците в Лондон около този простак и неговия куфар? Когато си имахме шотландски парламент (да ги обеси дяволът, дето ни лишиха от него), хората си седяха чинно и мирно в него и правеха закони за цялата страна и за цялото кралство и съвсем не си пъхаха гагата в неща, дето са за един обикновен мирови съдия. Но аз мисля — казвам му; — че ако някоя градинарка задигне лененото боне на съседката си, веднага биха ги призовали и двете в Парламента в Лондон. Това е почти толкова глупаво — думам му аз, — колкото това, що върши нашият стар глупак, земевладелецът и тъпашките му синове, дето с ловджията си и хайката кучета, и с ловджийските си добичета и роговете по цял ден гонят едно животинче, което, кога го уловят, няма да тежи и три кила.“

— Много право си казал, Андрю — подхвърлих аз в желанието си да го поощря по-скоро да дойде до същината на въпроса. — А какво ти каза Пейт?

— О — рече той, — какво може да се очаква от тия глупаци англичаните със сипаничавите им лица? Но що се отнася до обира, те са си такива, когато почнат да се заяждат витите и торите и да си нанасят побоища като най-долни нехранимайковци. Та станал един човек, па като си развързал езика, казал, че в Северна Англия имало отявлени привърженици на Стюардите (и между нас казано, дип си е така), че едва ли не са се вдигнали на открита борба и че един кралски пратеник бил спрян и обран от разбойници насред пътя, че най-добрите семейства в Нортъмбърланд били зад тая работа, че му взели много злато и много важни книжа; казал, че не можело да се разчита на помощ от правосъдието, защото ограбеният заварил първия мирови съдия, към когото се обърнал, да яде и пие на собствената си трапеза не с други, а с двамата мошеници, които извършили обира; и съдията приел показанията на единия в полза на другия негодник, та даже го пуснал на свобода, а честният човек, дето си изгубил парите, бил принуден да се махне от страната, за да не му се случи нещо по-лошо.