Уолтър Скот - Роб Рой

— Бих искал да видя сънародника ти, Андрю, и да чуя тези новини направо от него. Навярно си се научил, че нахалството и глупостта на този Морис ми създадоха доста неприятности — (тук Андрю се ухили многозначително) — и ми се ще да видя твоя братовчед, търговеца, за да ми разкаже най-подробно всичко, което е чул в Лондон, ако това не ти създава много труд.

— Най-лесната работа — каза Андрю, — стига само да намекна на братовчеда си, че ви трябват някой и друг чифт чорапи, и той веднага ще довтаса.

— Разбира се, можеш да му кажеш, че искам да си купя нещо и тъй като, както казваш, времето тази вечер е хубаво, ще се поразходя из градината, докато дойде. Луната скоро ще се издигне над планината. Може да го доведеш при малката задна порта. Дотогава ще се полюбувам на храстите в градината в тази мразовита лунна нощ.

— Точно така, точно така, и аз винаги съм твърдял, че листата на зелките или на карфиола изглеждат много красиви на лунно осветление, също като обкичена с диаманти жена.

С тези думи Андрю Феъсървис си тръгна много доволен. Той трябваше да ходи около две мили, но се нагърби с този труд на драго сърце, за да даде възможност на своя роднина да продаде нещо, макар че вероятно не би похарчил и шест пенса, за да го почерпи литър бира. Един англичанин би изразил доброжелателството си съвсем различно от Андрю, си мислех аз, докато крачех по меките като кадифе тревясали алеи, обградени от двете страни с тисови дървета и с див чимшир, които кръстосваха старата градина на Озбълдистън Хол.

Като свърнах към къщата, аз естествено погледнах нагоре към прозорците на старата библиотека, която се намираше на втория етаж. Макар и не особено голяма, тя имаше много прозорци, които гледаха към тази част на парка, където се разхождах. 1 Те бяха осветени. Това не ме учуди, защото знаех, че госпожица Върнън често седи там вечер, но от деликатност аз се въздържах и никога не се опитвах да стоя при нея по това време, тъй като знаех, че щяхме да сме сами двамата, понеже останалите членове на семейството си имаха други занимания. Сутрин обикновено четяхме заедно в тази стая. Но тогава често се случваше един или друг от братовчедите да влезе и да си вземе някоя голяма книга с пергаментови страници, която, въпреки позлатата и цветните рисунки, използуваше за тапи на въдиците си, или да ни разкаже някоя ловна история, или просто защото не знаеше къде другаде да се дене. Накратко казано, сутрин библиотеката беше едва ли не обществено място, достъпно за всички, където един мъж и една жена можеха да се срещат като на неутрална територия. Вечер съвсем не беше така. Тъй като бях възпитан в една страна, където отдават голямо значение или поне тогава отдаваха голямо значение на bienseance 104 104 Благоприличие (фр.) — Б. пр. , аз държах да го спазвам вместо нея, когато по липса на опит тя не се сещаше да стори това. Ето защо по възможно най-деликатен начин й дадох да разбере, че когато се занимаваме вечерно време, подобава да има трето лица при нас.

Госпожица Върнън първо се изсмя, после се изчерви, готова вече да се разсърди. Тогава внезапно се въздържа и каза:

— Струва ми се, че имате право и когато ми дойде настроение за сериозни занимания вечер, ще подкупя старата Марта с чашка чай да седи при мен и да ми служи за параван.

Марта, старата домакиня, имаше същите вкусове като обитателите на Озбълдистън Хол. Филия печен хляб и една халба бира биха я зарадвали много повече от всичкия чай на Китай. Но тъй като по онова време само хора от по-висшите кръгове пиеха чай, Марта се почувствува не малко поласкана от поканата. И с помощта на големи количества захар и много приказки, не по-малко сладки, както и на големи количества препечен хляб с масло, понякога успявахме да я убедим да седи при нас. Обикновено почти всички слуги отбягваха библиотеката, като се стъмни, защото в глупостта си си бяха втълпили, че в онази част на замъка бродят духове. По-плашливите измежду тях твърдяха, че били виждали и чували там нещо, когато в цялата къща било съвсем тихо; и дори младите скуайери съвсем нямаха желание да посещават тези страшни селения нощно време, без да е наложително.

Това, че библиотеката някога била любимо свърталище на Рашли, че в единия й край имало тайна врата, която водела към уединената стая, която си бил избрал, по-скоро увеличаваше, отколкото разсейваше ужаса, вдъхван у всички обитатели на замъка от страшната библиотека на Озбълдистън Хол. Голямата му осведоменост за всичко, което ставаше по света, извънредно задълбочените му познания във всички области на науката, няколкото опита по физика, с които понякога се хвалеше, бяха достатъчни поводи в един дом, дето цареше невежеството и фанатизмът, за да го смятат всевластен в царството на духовете. Той знаеше гръцки, латински и староеврейски и следователно, според схващанията на брат му Уилфред, както се изразяваше той, Рашли нямало какво да се опасява от никакви духове и дяволи. Нещо повече, слугите упорито твърдяха, че го били чували да разговаря с някого в библиотеката, когато всички членове на семейството си били вече легнали; и че бдял цяла нощ, за да види някои привидения, а сутрин спял, когато трябвало, като истински Озбълдистън, да извежда кучетата на лов.