Уолтър Скот - Роб Рой

След като прекарах една безсънна нощ, потънал в разсъждения върху новините, които бях научил, отначало бях склонен да мисля, че би трябвало, колкото се може по-скоро да се върна в Лондон и открито пред всички да опровергая разпространената срещу мен клевета. Но като си спомних характера на баща ми, който бе съвсем категоричен във всички решения, свързани със семейството ни, се разколебах. Неговият опит положително щеше да му подскаже как би трябвало да постъпя, а връзките му с повечето видни хора от вигите, които тогава бяха на власт, му осигуряваха пълна възможност моят случай да бъде разгледан от високопоставени хора. Затова реших, че, общо взето, ще бъде най-добре да напиша до баща си едно писмо, в което да му разкажа цялата тази история. И тъй като пощата между Озбълдистън Хол и най-близкия град, който беше на около десет мили разстояние, не беше много редовна, реших да отида дотам на кон и лично да предам писмото в пощата.

Аз действително започнах вече да се чудя защо няколко седмици след заминаването ми от дома не бях получил никакво писмо нито от баща си, нито от Оуън, докато Рашли беше писал на сър Хилдебранд за благополучното си пристигане в Лондон и за радушния прием, който му оказал чичо му. Дори да приемем, че се бях провинил, не заслужавах, поне така ми се струваше, да бъда така напълно пренебрегнат от баща си. Мислех си, че в резултат на моето отиване до града ще получа писмо от него по-скоро, отколкото ако чакам в замъка. Но преди да довърша писмото относно историята с Морис, не пропуснах да изразя голямата си надежда и горещото си желание баща ми да ми направи честта да ми драсне няколко реда, па макар и само за да ми съобщи желанията и нарежданията си във връзка с една доста трудна работа, за уреждането на която малкият ми житейски опит щеше да се окаже недостатъчен. Не можах да си наложа да настоявам да се върна в Лондон окончателно и прикрих нежеланието си да сторя това под претекст, че се подчинявам на бащината си воля. И не се съмнявах, че както аз си бях наложил да приема неговата воля като достатъчна причина да не настоявам за окончателното завръщане в Лондон, така и баща ми ще повярва, че това е истинската причина. Но го помолих да ми разреши да отида в Лондон поне за кратко време, за да опровергая долните клевети, които се разпространяваха по мой адрес.

Като запечатах писмото си, в което истинското ми желание да защитя честта си по особен начин се примесваше с нежеланието да напусна сегашното си местожителство, отидох до града и предадох писмото в пощата. Отиването ми там стана причина да получа по-скоро, отколкото можеше да се очаква иначе, следното писмо от господин Оуън:

„Драги г-н Франсис,

Получих писмото Ви, пратено чрез г-н Р. Озбълдистън, и си взех бележка за съдържанието му. Ще гледам да услужа на г-н Р. О., доколкото ми е възможно. Заведох го да разгледа банката и митницата. Той прави впечатление на много здравомислещ, сериозен млад човек и бързо се справя с работата и затова ще бъде полезен на фирмата. За мен бе по-желателно друг да се бе заловил с тая работа, но да бъде волята божия. Тъй като може да нямате много пари там, надявам се, че ще ме извините, ако приложа тук менителница за 100 лири, платима в шестдневен срок от представянето й, на името на фирмата «Хупър и Гърдър» в Нюкасъл.

Оставам, чувствувайки това свой дълг, драги г-н Франк, Ваш почтителен и покорен слуга

Джоузеф Оуън

Post scriptum: Надявам се, че надлежно ще ни осведомите за получаването на настоящето писмо. Съжалявам, че получаваме толкова малко писма от Вас. Баща Ви твърди, че си е все така добре, както по-рано, но не изглежда добре.“

Немалко се изненадах, че в това си писмо, написано в доста официален стил, свойствен на стария Оуън, той не споменава нищо, че е получил поверителното писмо, което му бях пратил, за да го осведомя за истинския характер на Рашли, макар че, съдейки по това кога го бях пратил, би следвало той да го е получил. Бях го пратил по обикновения начин от замъка и нямах основания да мисля, че може да се е загубило по пътя. Тъй като то засягаше много важни въпроси както за баща ми, така и за мен, седнах в пощата и написах друго писмо на Оуън, в което повторих различните точки от предишното си писмо, като го помолих да ми съобщи, щом го получи. Казах му, че съм получил менителницата и обещах да си послужа с нея, щом ми потрябват пари. Наистина видя ми се малко странно баща ми да предостави на чиновника си грижата да ме снабдява с необходимите средства, но сметнах, че те са се споразумели по този въпрос. Във всеки случай Оуън беше ерген, доста състоятелен и безкрайно привързан към мен, така че без никакво колебание приех да му бъда задължен за една малка сума, която реших да сметна като заем и да му я върна при първа възможност, в случай че баща ми не се разплати с него предварително. Всичко това му писах в писмото си. Един търговец в градчето, към когото ме отправи пощенският началник, с готовност ми изплати в злато стойността на менителницата за фирмата „Хупър и Гърдър“, така че се върнах в Озбълдистън Хол значително по-богат, отколкото бях тръгнал. Това, че бях поза-богатял, съвсем не ми беше безразлично, тъй като в Озбълдистън Хол аз имах известни разноски и с досада и не без известна тревога виждах как сумата, която бе останала след пътуването при пристигането ми тук, неусетно намалява. Засега този източник на тревога бе отстранен. Като пристигнах в Озбълдистън Хол, се научих, че сър Хилдебранд и синовете му отишли до селцето Тринли-ноу, „за да гледат“, както се изрази Андрю Феъсървис, „как два разярени петела си изкълвават един на друг мозъка“.