Уолтър Скот - Роб Рой

Седяхме заедно в библиотеката. Докато госпожица Върнън прелистваше книгата „Orlando Furioso“, която ми принадлежеше, от страниците падна един изписан лист. Побързах да го взема, но тя ми попречи.

— Това са стихове — каза тя, поглеждайки листа; после го разгъна и сякаш в очакване на моя отговор добави: — Бива ли? Не, щом се изчервявате и заеквате, трябва да насиля скромността ви и да предположа, че ми разрешавате да ги прочета.

— Не заслужават вниманието ви — те са част от един превод. Мила госпожице Върнън, би било твърде голямо изпитание за мен вие, която толкова добре познавате оригинала, да дадете преценката си.

— Мой честни приятелю — отвърна Даяна, — ако държите на съвета ми, недейте закача твърде много скромност като стръв на въдицата си; защото, десет срещу едно, няма никакво съмнение, че не ще уловите нито един комплимент. Вие знаете, че съм член на непопулярното семейство Кажиистинови и не бих похвалила и Аполон за лирата му.

Тя започна да чете първата строфа, която гласеше:

— Много е дълго — каза тя, хвърляйки поглед на листа и прекъсвайки най-сладките звуци, които е дадено на човешките уши да чуят — звуците на стиховете на млад поет, прочетени от устните на най-скъпото за него същество.

— Толкова дълго, че не би трябвало да ви отнемам времето, госпожице Върнън — казах малко докачен и взех стиховете от ръцете й, без тя да се възпротиви. — И все пак — продължих аз, — както живея сега като отшелник, понякога ми се струва, че не бих могъл да намеря по-добро занимание, отколкото да продължа — разбира се, само за собственото си забавление, да сме наясно — превода на поемата на този крайно увлекателен автор, който започнах преди няколко месеца, когато се намирах на брега на Гарона.

— Човек може да се запита — каза Даяна със сериозен тон — дали не бихте могли да оползотворите по-добре времето си.

— Искате да кажете, сам да съчинявам стихове! — отвърнах много поласкан. — Но да си кажа право, аз умея много повече да налучквам думи и рими за чужд текст, отколкото оригинални мисли; ето защо ми прави голямо удоволствие да използувам стиховете, които Ариосто ми е дал наготово. Но, госпожице Върнън, вие толкова ме поощрявате…

— Простете, Франк, ала от моя страна не става дума за поощрение; вие сам така го тълкувате. Нямах пред вид нито оригинално творчество, нито превод, защото смятам, че бихте могли да използувате времето си по много по-полезен начин, отколкото с писане или превеждане, на стихове. Виждам, че се чувствувате обиден — продължи тя — и съжалявам, че аз станах причина за това.

— Не съм обиден, съвсем не съм обиден — рекох с всичката любезност, която можех да си наложа, и то не особено успешно. — Аз съм ви твърде много задължен за интереса, който проявявате към мен.

— Не, не — продължи безпощадната Даяна, — в принудения ви глас долавям и обида, и една гневна нотка. Не се сърдете, ако подложа чувствата ви на изпитание докрай — може би това, което ще ви кажа сега, още повече да ви разгневи.

Дадох си сметка колко детински постъпвам и колко по-мъжествено бе държането на госпожица Върнън и я уверих, че няма защо да се опасява, че ще приема зле една критика, в чиято добронамереност бях уверен.

— В думите ви пролича честното ви отношение — отвърна тя. — Много добре разбрах, че всичкото ви поетическо раздразнение се е изпарило в лекото изкашляне, което предшествуваше изявлението ви. А сега да говорим сериозно. Баща ви писал ли ви е напоследък?

— Нито дума — бе моят отговор. — Той не ме е почел с нито един ред, откакто пристигнах тука, а има вече няколко месеца.

— Странно, вие, смели Озбълдистъновци, сте много особено племе. Значи, не знаете, че баща ви е заминал за Холандия по спешна работа, която налагала той лично да присъствува при уреждането й.

— В този момент за пръв път чувам това.

— Освен това навярно не знаете, и едва ли много ще ви зарадва, че до завръщането си е упълномощил Рашли да поеме почти цялото ръководство на работите на фирмата му?