Уолтър Скот - Роб Рой

— Ние сме обикновени глазгоучани, ваша милост — каза съветникът с престорена скромност, — и пътуваме за Стърлинг да приберем едни пари, дето имаме да ги вземаме.

Бях достатъчно глупав да се почувствувам малко засегнат от скромното положение, което той счете за нужно да ни припише; но аз си спомних обещанието си да мълча и да оставя съветника да урежда работите, както той намери за добре. И наистина, Уил, като си помислих, че не само бях завлякъл добрия човек далеч от дома му, което само по себе си беше не малко затруднение за него, ако можех да съдя по изражението на болка и неохота, което се изписваше по лицето му, колчем седнеше или станеше, ами и дето едва не бях станал причина да рискува живота си, не можех да откажа да му направя това малко удоволствие. Този, който говореше от името на цялата компания, повтори думите му, презрително изсумтявайки, през носа си:

— На вас глазгоуските търговци само туй ви е работата — да ходите от единия край на Шотландия до другия и да тормозите честните хора като мен, дето случайно са малко изостанали с плащането.

— Ако всичките ни длъжници бяха такива честни хора, какъвто мисля, че сте вие, Гарсхатахин — отвърна съветникът, — бога ми, нямаше да си даваме този труд, защото те сами щяха да дойдат да ни потърсят.

— А? Какво! Как? — извика човекът, към когото се беше обърнал. — Заклевам се в хляба, от който живея (без да забравям и говеждото, и ракията), че това е моят стар приятел Никъл Джарви, най-добрият човек, който някога е давал пари назаем на затруднен джентълмен. Да не би да идвате при мене, а? Да не би да идвате в Ендрик при Гарсхатахин?

— Честна дума, не, господин Галбрейт — отвърна съветникът. — По друга работа съм тръгнал. Ала мислех, че ще кажете, че съм дошъл да си търся годишния наем, дето ми дължите за онова парче земя, което ми се пада по наследство.

— По дяволите наемът — каза чифликчията с голяма привидна сърдечност. — Сега, като сте толкова близо до моята страна, няма ни дума да приказваме за никаква работа! Гледай ти как едно наметало за езда може да промени човека — да не позная аз стария си приятел, черковния настоятел!

— Съветника, ако нямате нищо против — продължи спътникът ми. — Но аз знам защо сбъркахте — разписката бе дадена на блаженопочившия ми баща, той беше черковен настоятел и името му беше Никъл, също като моето. Аз не помня на мое време да е плащана нито главната сума на дълга, нито пък наемът. Затуй сигурно сбъркахте.

— По дяволите защо съм сбъркал! — отговори господин Галбрейт. — Но радвам се, че сте съветник. Господа, напълнете чашите догоре и нека пием за здравето на отличния ми приятел, съветника Никъл Джарви — познавам него и баща му от двадесет години. Изпихте ли си чашите? Напълнете още по една. Да му пожелаем скоро да стане кмет — да, кмет — кмет на Глазгоу, Никъл Джарви! И който каже, че има друг човек по главната улица на Глазгоу по-достоен за този пост, да внимава да не го чуя аз, Дънкан Галбрейт Гарсхатахин — толкоз! — И с тези думи Дънкан Галбрейт войнствено и предизвикателно килна шапката си на една страна.

За другите двама горношотландци ракията беше сигурно главната подбуда да пият тези хвалебствени наздравици, защото те гаврътнаха чашите, без да се грижат много да разберат за какво пият. Те започнаха разговор с господин Галбрейт на гелски, който език той говореше съвсем свободно, тъй като, както узнах по-късно, живеел съвсем близо до Горна Шотландия.

— Аз познах този нехранимайко още от самото начало — каза ми тихичко съветникът, — но когато кръвта кипи и сабите и така и така са изтеглени, де да знае човек как може да му хрумне да си изплати дълга? Скоро няма да го плати, както плащат хората. Но той е почтено момче и има добро сърце. Не идва много често на пазара в Глазгоу, ама ни поизпраща по някой елен или яребица от планината. А пък аз мога да мина и без парите. Баща ми, черковният настоятел, много уважаваше фамилията Гарсхатахин.

Вечерята беше вече почти готова и аз се огледах да потърся Андрю Феъсървис. Но никой не беше видял верния ми спътник от началото на борбата. Ханджийката обаче ми каза, че мисли, че слугата ми бил отишъл в обора и предложи да ме придружи с факлата дотам. Тя прибави, че колкото да го молили децата и тя, той не се обаждал, а пък на нея не й се ходело сама в обора по това време. Тя била сама жена, а нали знаете какво направил на стопанката на Арднагоуйн духът от Бенгаск! Всички знаели, че и в нейния обор имало дух, затуй била принудена да се откаже да държи коняр.