Уолтър Скот - Роб Рой

Най-после по-дребният шотландец се обърна към мен на много добър английски език и ми каза с извънредно високомерен тон:

— Виждам, че се разполагате тук като у дома си, сър.

— Обикновено така правя — казах аз, — когато вляза в подобно обществено заведение.

— А не разбрахте ли по бялата върбова пръчка на вратата — каза по-високият, — че няколко господа са заели хана за собствени работи?

— Нямам претенции да познавам обичаите на тази страна — отвърнах аз. — Но не разбирам как могат трима души да си присвояват правото да лишават всички други пътници от единственото място, където могат да намерят храна и подслон в тази пустош.

— Няма основание за такова нещо, господа — каза съветникът. — Не искаме да ви обидим и няма никакво законно основание за такова нещо. Но ако едно шише хубава ракия може да оправи работата, ние сме миролюбиви хора и нямаме нищо против…

— Дявол да ви дземе ракията, сър! — каза долношотландецът и свирепо си оправи килнатата шапка. — Не ни трябва ни ракията, нито присъствието ви. — И той стана от мястото си, другарите му също се надигнаха, като мърмореха, оправяха наметалата си, сумтяха и пръхтяха като всички шотландци, когато се гневят.

— Казах ви какво ще стане, господа — каза стопанката, — ама не щяхте да ме слушате. Махайте се от къщата ми, да не стане тук беля. Джини Мъклпайн няма да позволи да бъдат обезпокоявани господата в нейната къща. Английски безделници такива, скитат насам-натам нощем и безпокоят почтените мирни господа, дето са си седнали на чашка край огъня.

При други обстоятелства сигурно щях да си помисля за старата латинска поговорка Dat veniam corvis, vexat censura columbas 171. Ho сега нямах време за цитати от античната литература, защото ми беше ясно, че ще има бой; бях така възмутен от нахалното не-гостоприемство, с което се бяха отнесли към мен, че ако не беше съветникът, чиято личност и сан съвсем не подхождаха за подобно приключение, мисълта за бой нямаше да ми бъде съвсем безразлична. При все това аз станах, когато видях, че стават другите, и отметнах наметалото от раменете си, за да бъда готов за отбрана.

— Ние сме трима срещу трима — каза по-дребният шотландец, поглеждайки групата ни. — Ако сте истински мъже, изтеглете сабите! — И изваждайки сабята си, той пристъпи към мен. Аз заех отбранително положение без страх за изхода на борбата, тъй като знаех, че моето оръжие — рапира — е по-съвършено от неговото. Съветникът прояви неочаквана смелост. Като видя гиганта планинец да се изправя пред него с гола сабя, той дръпна един-два пъти дръжката на меча си, както го наричаше; но виждайки, че не му се ще да излезе от ножницата си, в която беше ръждясал от дълги години, той грабна вместо него нажеженото черясло от плуг, което бяха използували вместо ръжен ада разбутват огъня, и го размаха така енергично, че при първия замах подпали наметалото на планинеца и го принуди да стои на почтено разстояние, докато го угаси. Андрю, напротив, който трябваше да излезе срещу бореца от Долна Шотландия, за съжаление беше изчезнал още при започването на боя. Противникът му обаче галантно се оттегли от участие в схватката с думите: „Да се борим честно, да се борим честно!“ И така ние започнахме срещата при равни условия, що се отнася до брой. Моята цел беше, ако е възможно, да отнема оръжието на противника си. Но аз не можех да се приближа към него от страх пред късата кама, която държеше в лявата си ръка и с която парираше ударите на рапирата ми. Междувременно съветникът въпреки успеха на първото си нападение се намираше в доста затруднено положение. Тежестта на оръжието му, собствената му дебелина, кипналият му гняв бързо изчерпаха силите и дъха му и той беше останал почти на произвола на противника си, когато спящият планинец скочи от пода, където лежеше, с гола сабя и щит в ръка и се хвърли между затруднения съветник и противника му, като извика:

— Ял съм хляба на общината в Глазгоу и да не съм човек, ако не се бия за съветника Джарви в село Абърфойл — де да видим!

И подкрепяйки думите с дела, този неочакван помощник размаха сабя над главата на високия си съотечественик, който отвърна на ударите му с лихвите. Но тъй като и двамата носеха кръгли дървени щитове, наковани с пиринчени гвоздеи и покрити с кожа, с които лесно парираха ударите си, борбата им беше придружена с много повече шум и дрънкане, отколкото със сериозна опасност от нараняване. Изобщо в цялата схватка имаше по-скоро голяма доза перчене, отколкото истинско желание да ни сторят нещо лошо, тъй като господинът от Долна Шотландия, който, както вече споменах, беше останал настрана поради липса на противник в началото на схватката, сега счете за нужно да играе ролята на помирител.