Уолтър Скот - Роб Рой

Във всеки случай, докато ми осветяваше пътя към мизерната колиба, където бяха наблъскали нещастните ни коне да ядат сено, всеки стрък от което беше по-дебел от обикновено паче перо, тя ясно ми даде да разбера, че има друга причина да ме отдели от компанията освен тази, за която загатваха думите й.

— Прочетете това — каза тя, като ми мушна в ръката парче хартия, когато стигнахме до вратата на навеса. — Слава богу, че се отървах от него! С всички тези войници и англичани, разбойници и крадци на говеда, с тези войни и кръвопролития, една жена би живяла по-спокойно в ада, отколкото на границата на Горна Шотландия.

Като каза това, тя сложи, боровата факла в ръката ми и се върна в къщата.

Спрях се на входа на конюшнята (ако изобщо заслужаваше това име едно помещение, където конете бяха натъпкани заедно с кози, кокошки, свине и крави и което беше под същия покрив с резиденцията на семейството). Но конюшнята на Джини Макалпайн, нашата ханджийка, имаше все пак отделен вход — не същия, през който минаваха двуногите й клиенти — и тази придобивка, непозната за другите къщи в селото, се приписваше, както разбрах по-късно, на прекомерното големеене на стопанката. При светлината на факлата успях да разчета следната бележка, написана на едно мокро, смачкано и мръсно листче: „Да се предаде лично в ръцете на уважаемия г-н Ф. О., млад англичанин.“ Съдържанието беше, както следва:

„Сър, тъй като тук се скитат нощни птици, не мога да се явя на срещата с Вас и уважаемия роднина съветника Н. Дж. в селото Абърфойл, както възнамерявах. Моля да не влизате в излишни разговори с лицата, които може би ще срещнете там, защото това може да стане причина за бъдещи неприятности. Лицето, което ще ви предаде това, е вярно и можете да му имате доверие. То ще Ви заведе там, където, ако е рекъл господ, мога безопасно да се срещна с Вас. Тогава вярвам, че Вие и моят роднина ще посетите бедния ми дом, където ще намерите гостоприемството, което един горношотландец дава на своите приятели, и където тържествено ще пием за здравето на Д. В. и ще се занимаем с някои работи, в които се надявам да Ви помогна. Оставам, както е прието между джентълмени, Ваш покорен слуга

Съдържанието на това писмо не малко ме ядоса, защото отлагаше за по-далечно място и време помощта, която се надявах да получа от Камбел. И все пак утешително беше да знам, че той продължава да се интересува от мен, защото без него нямах никаква надежда да си възвърна документите на баща си. Затова реших да се подчиня на неговите нареждания и внимавайки да не забележат нищо гостите, да използувам първия удобен случай, за да получа от ханджийката указания как да се срещна с този тайнствен човек.

Следващата ми работа беше да открия Андрю Феъсървис, когото няколко пъти повиках по име, без да получа отговор, като се оглеждах същевременно из цялата конюшня с риск да я подпаля, ако нямаше в нея повече мръсотия и кал, отколкото сено и слама. Най-после в отговорена виковете ми: „Андрю Феъсървис! Андрю! Глупако! Магаре! Къде си?“ чу се едно тъжно „Тук“, подобно на пъшкането на самия дух щ конюшнята. Следвайки този звук, аз се приближих към един ъгъл на навеса, където, свит в една чупка на стената зад един варел, пълен с перушината на всички кокошки, които бяха загинали за общественото благо през целия месец, намерих храбрия Андрю и кое насила, кое със заповеди и увещания успях да го измъкна на открито. Първите му думи бяха:

— Аз съм честен човек, сър.

— Кой, дявол да го вземе, се съмнява в честността ти? — казах аз. — И какво ме интересува тя сега? Искам да дойдеш и да ни прислужваш на масата.

— Да — повтори Андрю, очевидно без да разбира какво му говоря. — Аз съм честен човек, каквото и да казва съветникът. Вярно е, че понякога светът и светските работи премного ме интересуват, както интересуват и много други хора. Ама аз съм честен човек. И макар че разправях, че ще ви зарежа сред пътя, то беше само току-тъй, както си приказват хората, кога правят пазарлък, та дано изкарат нещо повечко. И ваша милост, макар че сте толкоз млад, много ми харесвате и лесно не бих се разделил с вас.

— Дявол го взел, сега пък какво искаш? Та колко пъти вече сме уреждали всичко, както ти го искаш? Всеки час ли ще ми приказваш за напускане без всякаква причина?