Уолтър Скот - Роб Рой

Нощта беше приятна и луната осветяваше достатъчно добре пътя ни. Лъчите й караха местността да изглежда по-интересна, отколкото при ярката дневна светлина, която показваше всичката й голота. Светлосенките й придаваха една романтичност, която тя всъщност не притежаваше, също както воалът върху лицето на една грозна жена дразни любопитството ни и ни кара да търсим красота там, където я няма.

Пътят продължаваше да върви по нанадолнище с много завои. Скоро той премина от откритите баири в стръмни дерета, които обещаваха да ни отведат до брега на някой поток или река. Скоро това обещание се изпълни. Намерихме се най-после край една река, която по-скоро ми напомняше за реките в родината ми Англия, отколкото за тези, които бях видял досега в Шотландия. Беше тясна, дълбока, спокойна и тиха река. При неясната светлина, отразена върху смълчаните води, видяхме високите планини, от които извираше.

— Това е река Форт — каза съветникът с един тон на уважение, който често съм наблюдавал у шотландците, когато говорят за по-забележителните си реки. Имената на реките Клайд, Туид, Форт, Спей обикновено се произнасят от тези, които живеят край тях, с уважение и гордост и аз съм чувал, че са ставали дуели, ако някой си позволи да се изкаже за тях с пренебрежение. Мисля, че в това безобидно увлечение няма нищо лошо. Приех съобщението на моя приятел като нещо толкова важно, колкото той сам го смяташе. Освен това беше ми много драго, че след толкова дълго и скучно пътуване най-после приближаваме до област, която обещава да завладее въображението ми. Верният ми прислужник Андрю обаче май не беше на същото мнение.

— Значи, това е река Форт — каза той. — Хм, да бяхте казали, че е някоя кръчма, щеше да бъде още по-хубаво.

Но река Форт, доколкото можех да преценя при неясната светлина, изглежда, че заслужаваше възхищението на своите поклонници. Едно красиво възвишение със съвършено правилна кръгла форма, покрито с горичка от лещак, калини и дребни дъбове, изпъстрено тук-там с великолепни стари дървета, чиито разперени голи клони се издигаха над гъстака и блестяха на сребристата лунна светлина, пазеше изворите, от които бликаше реката. Моят спътник ми разказа, като твърдеше същевременно, че той самият съвсем не вярва в тези работи и все пак говореше шепнешком и с малко изплашен вид, че този хълм, тъй правилен, тучно зелен и покрит с такива красиви и разнообразни стари дървета, криел в пещерите си двореца на горските духове — някакви въздушни същества, полухора, полудемони, които не били съвсем вражески настроени към хората, но все пак били капризни, отмъстителни и раздразнителни и затова трябвало да се отбягват 167.

— Наричат ги Дун-ши — каза господин Джарви шепнешком, — което, доколкото знам, значи, хора на мира. С това име искат да ги омилостивят. Добре е и ние така да ги наричаме, господин Озбълдистън, защото не върви да се говори лошо за стопанина в къщата му.

След малко обаче, виждайки, че пред нас заблещукаха една-две светлинки, той добави:

— Всичко това са измами на сатаната — сега мога да си го кажа, без да ме е страх, защото виждам, че сме близо до къщата на свещеника и ей там са светлините на селцето Абърфойл.

Признавам, че това съобщение на господин Джарви много ме зарадва. Не толкова поради обстоятелството, че сега той можеше да си каже мнението за тези Дун-ши или феи, а главно, защото можехме вече да очакваме няколкочасова почивка за нас и за конете ни, от която много се нуждаехме след едно пътуване от повече от петдесет мили.

Преминахме през мястото на раждането на река Форт по един старовремски каменен мост, много висок и много тесен. Водачът ми обаче ме осведоми, че обикновено, когато се отива от Горна Шотландия на юг, тази дълбока и важна река и всичките й притоци се преминават при тъй наречените бродове на Фру, които по всяко време били дълбоки и трудни за преминаване, а често ставали напълно недостъпни. По-надолу по течението от тези бродове нямало друго място за преминаване чак до моста на Стърлинг, така че реката Форт образувала една лесно защитима граница между Горна и Долна Шотландия от изворите си, та почти до Фрит — залива на океана, в който тя се влива. По-късните събития, на които бяхме свидетели, ме накараха да си спомня мъдрите думи на проницателния съветник Джарви: „Река Форт държи юздите на буйните обитатели на Горна Шотландия.“