Уолтър Скот - Роб Рой

Докато убивахме времето си с подобни спорове, пътят, по който се движехме, беше станал пуст, открит и все по-еднообразен, щом се отдалечихме на една-две мили от Глазгоу. Огромни безнадеждно голи поля се простираха на всички страни, някъде равни и с разпръснати по тях блата, на места покрити с измамлива зеленина, на места с черен торф, другаде те пълзяха нагоре по огромни стръмнини, на които липсваше красотата и симетрията на хълмовете, макар че бяха още по-трудни за изкачване от истински хълмове. Нито дървета, нито храсти нарушаваха еднообразието на тази местност, покрита с кафявочервен саван, който говореше за пълно безплодие. Самият пирен беше от този изроден вид, който почти не дава цвят, и доколкото знам, представлява най-грубото и тънко одеяние, с което може да бъде облечена майката земя. Не виждахме нищо живо освен няколко самотни овце с особен червен, синкав или оранжев цвят. Черният цвят обаче преобладаваше по главите и краката им. Дори птиците сякаш отбягваха тези пусти места, от които беше лесно да се махнат. Чух само монотонния и тъжен вик на калугерицата и бекаса.

Но когато обядвахме към пладне в една мизерна пивница, имахме щастието да открием, че тези досадни, пискливи блатни птици не са единствените обитатели на тези места. Стопанката ни каза, че за наш късмет стопанинът и бил ходил на лов по баирите и ние можехме да си похапнем от неговия лов — задушени яребици, които отлично попълниха менюто от овче сирене, сушена треска и овесен хляб — всичко, което пивницата можеше да предложи. Малко лоша, евтина бира и чашка отлична ракия допълниха обеда ни. И тъй като междувременно конете ни бяха изяли зобта си, ние пак потеглихме с пресни сили.

Необходима ми беше всичката енергия, която може да даде един добър обед, за да се боря с подтиснатостта, която неусетно ме обземаше при мисълта колко несигурен е резултатът от пътешествието ми и колко безрадостни са местата, през които ме водеше то. Пътят ставаше още по-пуст и див от този, който бяхме изминали сутринта. Все по-рядко се срещаха бедните колиби, единствените човешки жилища тук. И най-после, когато започнахме да се изкачваме по една непрекъсната хълмиста местност, те съвсем изчезнаха. Въображението ми намираше известна храна само когато някой завой на пътя откриваше наляво частичен изглед към струпани тъмносини планини, които сигурно криеха в дебрите си местности също тъй диви, но вероятно много по-интересни от тези, през които минавахме сега. Върховете на тази планинска преграда бяха толкова фантастично разнообразни, колкото хълмовете, които виждаме надясно, бяха скучни и грозни. Докато гледах този алпийски пейзаж, аз копнеех да изследвам дебрите му, макар и с цената на труд и опасности, както морякът, уморен от непоносимото еднообразие на продължително затишие, копнее за опасностите и възбудата на сражение или буря. Задавах различни въпроси на моя приятел господин Джарви относно имената и положението на тези забележителни планини; но по този въпрос той не знаеше много или не желаеше да говори.

— Това са планините на Горна Шотландия, да, планините на Горна Шотландия. Достатъчно ще ги гледате и ще слушате за тях, докато се върнете пак на пазара в Глазгоу. Не обичам да ги гледам — колкото пъти ги зърна, тръпки ме побиват. Не от страх, не, а само от мъка за бедните, невежи, гладни хора, дето живеят там. Но да не говорим повече за това — не е хубаво да се говори за жителите на Горна Шотландия толкова близо до границата. Много честни хора не биха посмели да дойдат дотук, преди да са си направили завещанието. На Мати хич не й се щеше да тръгвам и много се страхуваше глупавото момиче. Но човек толкова често вижда жена да плаче, колкото гъска да ходи боса.

Опитах се след това да наведа разговора към характера и историята на човека, когото отивахме да посетим. Но по този въпрос господин Джарви се показа съвсем недостъпен, може би отчасти поради присъствието на господин Андрю Феъсървис, който яздеше тъй близо до нас, че ушите му не можеха да не доловят всяка дума, която казвахме, а езикът му си присвояваше правото да се намесва в разговора ни при всеки удобен случай. С това той често си навличаше упреците на господин Джарви.

— Стой по-назад, сър, както ти подобава — каза съветникът, когато Андрю се приближи към нас, за да чуе отговора на един мой въпрос относно Камбел. — Ще ти се все напред да се буташ. Този човек е като жабата, дето не си знае гьола. Що се отнася до вашия въпрос, господин Озбълдистън, сега, когато този тип не може да ни чуе, ще ви кажа, че вие имате право да питате, а пък аз имам право да ви отговоря, или не. Не мога да кажа много добри работи за бедния Роб. А лошо не искам да приказвам за него, едно, че ми е братовчед, второ, че приближаваме към неговите места и де да знам, зад всеки храст може да се крие някой от неговите хора. Слушайте съвета ми — колкото по-малко приказваме за него или за това къде отиваме и защо отиваме, повече изгледи има да успеем. Защото може и да попаднем на някои негови врагове, такива има много, но шапката му е още на главата. А може и някога да му видят сметката на Роб, рано или късно — на всяка лисица й одират един път кожата.