Уолтър Скот - Роб Рой

Вътрешността беше твърде необикновена за очите на един англичанин. Огънят, поддържан с торф и сухи съчки, весело гореше в огнището, но пушекът, който минаваше само през една дупка на покрива, се въртеше около гредите на колибата и висеше на черни облаци на около пет стъпки над пода. Под този облак атмосферата беше доста чиста благодарение на течението, което струеше към огъня от счупения плет на вратата, от две четвъртити дупки, които трябваше да играят ролята на прозорци, запушени едната с шал, а другата със скъсан шинел, и от много други по-незначителни отвори по стените на къщурката, която беше построена от кръгли камъни и торф и слепена с кал и даваше с безбройните си цепнатини свободен достъп на въздуха.

На една стара дъбова маса край огъня седяха трима мъже, очевидно гости, чиято външност не можеше да не привлече вниманието. Двамата бяха облечени с носията на Горна Шотландия; единият, мургав човек с живо, подвижно и нервно лице, носеше тесни панталони от някакъв кариран плат. Съветникът ми пошепна, че той сигурно бил някой важен човек, защото само техните благородници носели такива панталони; този плат много мъчно се тъчел точно по вкуса им.

Другият планинец беше много висок, силен мъж с буйна червеникава коса, луничаво лице с изпъкнали скули и дълга челюст — някаква карикатура на шотландския национален тип. Карираното наметало, което носеше, се различаваше от наметалото на другаря му по това, че в него имаше много повече червено, докато в наметалото на другия преобладаваше черно и тъмнозелено. Третият, който седеше на същата маса, беше с долношотландска носия. Той беше едър здравеняк с дързост на военен в погледа и държанието, костюмът му за езда беше пищно и богато украсен с ширити, а накривената му шапка беше огромна. Късата му сабя и пищовите му бяха на масата пред него. И двамата горношотландци бяха забили голите си ками на масата — както после узнах, това беше знак (доста странен наистина), че няма да се сбият, докато си пийват заедно. Тежък пиринчен съд, съдържащ почти една английска кварта 170уиски, едно питие почти толкова силно, колкото ракията, което шотландците правят чрез дестилация на малц и пият без мярка, без да го разреждат с вода, беше сложен на масата между тези големци. Една счупена чаша с дървена под-ставка служеше и на тримата. Тя минаваше от човек на човек със забележителна бързина, като се има пред вид колко силно беше питието им. Мъжете разговаряха бързо и оживено ту на гелски, ту на английски. Друг горношотландец се беше излегнал на пода с глава, подпряна на един камък, постлан само с мъничко слама, и спеше или изглеждаше, че спи, без да обръща внимание на това, което ставаше наоколо му. Вероятно и той беше гост, защото лежеше с всичките си дрехи и със сабя и щит — обикновеното въоръжение на сънародниците му, когато са на път. Покрай стените имаше одъри с различна големина, някои от счупени дъски, други от разнебитен плет, на които спяха членовете на семейството — мъже, жени и деца, прикрити от погледа само от тъмните вълма дим, които ги заобикаляха отвсякъде.

Ние влязохме така тихо и пиячите, които описах по-горе, бяха така задълбочени в споровете си, че една-две минути не ни забелязаха. Но аз видях, че планинецът, който лежеше край огъня, се повдигна на лакътя си, когато влязохме, и като покри долната част на лицето си с наметало, спря поглед върху ни няколко секунди и после пак се излетна и се отдаде отново на почивката, която бяхме прекъснали с влизането си.

Приближихме се към огъня, който представляваше приятна гледка след дългия път в хладната есенна вечер; гостите, които бяхме заварили, ни забелязаха едва когато повикахме ханджийката. Тя се приближи, поглеждайки страхливо и колебливо ту нас, ту другите, и отговори уклончиво и неохотно, когато поискахме да ни донесе нещо за ядене.

— Не знам — каза тя, — не съм сигурна има ли нещо в къщи. После дообясни: — Нещо за хора като вас.

Уверих я, че няма значение какво ще ни даде за вечеря; огледах се да намеря къде да седнем, което не беше тъй лесно. Нагласих един стар сандък за кокошки, за да седне господин Джарви, а аз самият се настаних на едно счупено корито. След малко влезе Андрю Феъсървис и седна мълчаливо зад нас. Туземците, ако мога да ги нарека така, не снемаха поглед от нас, като че ли бяха смаяни от дързостта ни; ние, или поне аз, се мъчехме да прикрием под маската на безразличие тайния страх при мисълта как ли ще бъдем приети от тези, в чиято компания се бяхме натрапили.